Площадът вляво бе пуст — оттам беше най-краткият път към крепостта.
— Ако някой гледа от онези прозорчета горе, обезателно ще ни види — посочи Ларомендис.
— Тъмно е — отвърна брат му. — Хайде, не се бави…
Без да чака повече, Ларомендис изскочи от бараката и хукна през площада. Разстоянието не беше голямо, само петдесетина крачки, но имаха чувството, че са напълно беззащитни.
Дотичаха до стената, притиснаха се до нея и се ослушаха.
— Сега какво? — попита Гуламендис.
— Натам. — Брат му посочи задната стена на твърдината.
— Защо пък натам?
— Да не искаш да влезем през главния вход?
— Съгласен — кимна Укротителят на демони.
Заобиколиха кулата, спряха пред вратата и Ларомендис прошепна:
— Нагоре или надолу по стълбите?
— Надолу — отвърна Гуламендис. — Да се промъкнем в подземието.
— А защо няма охрана?
— Сигурно са твърде заети да се трепят с други демони.
— Дано. Но продължавам да се чудя, че видяхме само онзи боен демон и двата малки летящи патрула.
— Смятай го за късмет и да продължаваме — прошепна брат му.
Затичаха надолу и се озоваха пред две врати. Резето на едната бе вдигнато и Ларомендис я побутна, надникна вътре и каза:
— Дълго и тъмно стълбище.
— Празно?
— Да — доколкото въобще се вижда. — Шмугна се през вратата и брат му го последва тичешком.
Стигнаха до голямо помещение, което според Гуламендис бе на поне три етажа под земята. Помещението имаше четири входа. Единият бе този, през който бяха влезли, другите два бяха със стълбища, водещи нагоре, а четвъртият бе срещу тях — затворен с дебела дървена врата със зарешетено прозорче.
Отидоха до нея и надзърнаха през прозорчето.
— Това е тъмница! — възкликна Гуламендис.
През малкото прозорче се виждаше дълъг коридор. Отдясно високи от пода до тавана решетки разделяха килиите. От другата страна на равни разстояния имаше три големи врати, като тази, през която надничаха. В килиите бяха натъпкани затворници: хора, джуджета и елфи. Елфите не бяха от расата на таределите, макар донякъде да притежаваха сходни черти.
— Какво е това? — попита шепнешком Ларомендис.
— Демоните не вземат пленници — отвърна също шепнешком Гуламендис.
— Сега какво ще правим?
— Нямам представа.
В странно и необяснимо по същината си подземие, под причудлива крепост, на свят, за който до съвсем скоро не бяха и чували, създаден от същества, които им бяха непознати, двамата братя стояха неподвижно, обезсърчени от мисълта, че не знаят какво да правят.
10.
Демоничната наука
Джим изстена.
Празненството бе приключило твърде късно и той умираше за сън, но Пъг, Магнус и Амиранта бяха дошли в стаята му, бяха дръпнали завесите и го будеха.
— Вода — изхъхри Джим.
Амиранта вдигна каната от шкафчето до леглото и му наля. Джим взе чашата и я изпи жадно.
Едва сега Магнус забеляза, че одеялото до Джим се размърдва, и сръга баща си с лакът.
— Джим — каза Пъг. — Ще те изчакаме във вестибюла.
— Благодаря — отвърна Джим с глас, натежал от продължилия почти цяла нощ гуляй.
Тримата излязоха от спалнята, седнаха на дивана и зачакаха.
— Трябваше да донеса малко прашец — каза Пъг.
— Какъв прашец?
— Преди години, много преди да се запозная с майка ти, вечер си сръбвах малко повечко винце. Един жрец изцелител от Ордена на Килиан имаше прашец, който, като се смеси с вода, премахва напълно мъчителните последствия от прекаляването с алкохола. Не се използва магия, само подходящата смес от билки и дървесна кора…
От спалнята излезе младо и много красиво момиче. Чернокосо и босоного. Усмихна им се, мина покрай тях и излезе в коридора.
— Босичка! — разсмя се Амиранта. — Дали изобщо помни къде са й обувките?
На Магнус обаче изобщо не му беше до смях.
— Чака ни работа — припомни им той.
Амиранта сложи ръка на рамото му.
— Долавям в гласа ти ненужно неодобрение. Ако Джим е решил да прекара деня с главоболие, това си е негов проблем. Ние сме се наспали, закусили сме и сме готови за работа. Махмурлукът му не е наша грижа, нали?
— Извинявай — отвърна Магнус. — Просто съм притеснен.