— Метнал се е на майка си — каза Пъг и Амиранта се изненада, че за първи път при споменаването на бившата му жена в гласа на Пъг не се долавяше печал. Надяваше се това да е признак, че магьосникът най-сетне е преодолял мъката си. Твърде много зависеше от него в предстоящата битка.
След няколко минути се появи Джим. Изглеждаше в по-добро състояние, отколкото очакваха. Усмихна се и каза:
— Май си е време за обяд.
И ги поведе към коридора.
Сякаш предугадил желанията им, отвън ги очакваше слуга, който ги отведе на малка веранда, откъдето се разкриваше великолепна гледка към огромната градина на двореца. Тук нямаше дивани, нито столове, а възглавници около ниска маса. Поднесоха им кешийски пържен хляб и пикантна наденица, както и традиционните сладки квегански деликатеси. Имаше и голяма кана с димящо кешийско кафе, както и чай от Новиндус.
Джим се тъпчеше, все едно е гладувал седмици, и когато забеляза, че го гледат, заяви:
— Имам апетит, защото не съм мигнал цяла нощ.
— Видяхме — каза Магнус и се подсмихна.
— Вие, учените глави, можете да си лягате и по-рано и императорът няма да се обиди, но от мен се очаква да представям подобаващо двора, който ме праща.
— Забелязахме — рече Амиранта. — Много е хубава.
— И много умна — добави Джим. — Успях да се измъкна от оргията, като се усамотих с едно от най-красивите слугинчета. Като се има предвид разликата в културите, едва ли някой би ме упрекнал.
Пъг се засмя.
— Тя е шпионка.
— Естествено. Но ако продължа да се представям толкова добре, ще мине на наша страна. — И продължи, сякаш говореше на себе си: — Макар че ако не успея да я вербувам, ще трябва да я убия, а това ще е истинско прахосничество на добър материал. — Изгледа тримата си спътници: — Бях сигурен, че квеганското разузнаване ще ни отдели поне неколцина от най-добрите си агенти.
— Младата жена, която седеше с мен? — попита Пъг.
— Не — отвърна Джим. — Тя е най-малката дъщеря на един дребен благородник, който се надява да й намери подходяща партия в двора на императора, защото ако не успее, ще трябва да я задоми с един далечен братовчед. — Премести поглед върху Амиранта. — Виж, мъжът, който се надвесваше да ти шепне на ухото, е един от най-добрите им хора. Съмнявам се, че си даваш сметка колко много неща си му казал.
— Само истината — отвърна Амиранта. — Въпросите, които задаваше за страната, от която идвам, бяха прями и недвусмислени, ала скоро му стана ясно, че отговорите ми няма да са му от особена полза. Разпитваше ме за армията на махараджата и аз му казах колко е голяма. Всъщност нямам никаква представа за числеността й, само че е голяма.
Джим се ухили и сръбна от кафето.
— Амиранта, от теб може да излезе добър шпионин.
— Просто спазвам едно правило — вместо да лъжа, казвам по малко истина. Научил съм го от картите.
— Аха — рече Джим. — Трябва да поиграем някой път с теб.
— Какво ще правим днес? — попита Магнус, макар планът да бе уговорен предварително.
Джим сдъвка едно сочно парче пъпеш и каза:
— По обед трябва да се срещна с едни чиновници и да обядвам с тях. От дребните са, защото официалната част по моето посрещане приключи. А после ще дойда да видя как се справяте с архивите. Вие тримата се захващайте за работа. На вечеря ще обсъдим утрешните задачи.
Всички разбираха, че говори за открадването на „Голямата книга на демоните“, ако я намерят, но никой не го спомена на глас.
След като приключиха с обяда, дойдоха прислужници, за да ги отведат.
Пъг, Магнус и Амиранта минаха по дълги коридори и през няколко големи галерии и градини и най-сетне влязоха в дълъг тунел.
Когато най-сетне се озоваха на дневна светлина, откриха, че се намират от другата страна на хълмовете и над относително по-рядко заселена част на града. Все още имаше доста хубави къщи и имения, но не и пазарища или бедняшки колиби. Вместо тях нататък по склона вече се виждаха ферми, заобиколени от ниски стени.
Те се спуснаха по виещия се път до постройка с ниска дълга фасада и големи прозорци, която от другата страна бе вкопана в хълма.
— Господа — рече прислужникът. — Стигнахме.
Обърна се и си тръгна, а тримата магьосници се спогледаха.
— Е, значи стигнахме — въздъхна Амиранта.
Пъг се усмихна и посочи, че трябва да влизат.
Зад вратата започваше дълъг коридор, а вляво имаше галерия, осветена от високите прозорци. Две дълги маси запълваха средната част на галерията и около тях бяха подредени удобни кресла. Между отсрещните прозорци имаше високи до тавана лавици, натъпкани с книги.