В още доста книги се натъкваше на подобни причудливи истории, но нито една от тях не касаеше информацията, която търсеше. Той се зачуди дали Пъг и Магнус имат по-голям успех.
Обядът бе възвестен от появата на Ливия. Очарователната квеганка изглеждаше развеселена, когато видя Амиранта коленичил между разхвърляните книги.
— Намери ли нещо полезно?
Той посочи десетината книги край чайника.
— Тези изглеждат обещаващо. — Преувеличаваше, разбира се, но искаше да изглежда, сякаш наистина търси разни стари истории.
— Дойдох да те отведа в читалнята на архиварите, където е поднесен скромен обяд.
Той се изправи и изпъшка — коленете му се бяха схванали.
— Трябва да се поразходя, за да се ободря — каза, за да прикрие истинската причина. — Ако прекаля със заседяването, ще се превърна в немощен старец.
Тя се усмихна и пъхна ръката си в неговата. Амиранта и друг път си бе имал работа с флиртуващи жени и от фамилиарния й жест прецени, че го намира достатъчно привлекателен за по-нататъшна игра. Странни бяха нравите в това общество, помисли си, но после се сети, че тази жена наближава пределната възраст, за да има деца, и вероятно е готова да се омъжи за първия, който й поиска ръката.
Въздъхна и претегли мислено стремежа към удоволствие срещу риска да я наскърби.
— Какво? — попита тя.
— Съжалявам — отвърна той.
— Защо въздишаш така?
Той се усмихна.
— Просто си помислих още колко материал трябва да прегледам. — Беше решил следобед да освободи слугата. Купчината бе намаляла достатъчно, за да може да се справи сам, а и сега, когато бе достатъчно запознат с маниера на писане на квеганците, независимо дали става въпрос за търговски доклади, или за семейни хроники, смяташе да приключи преди вечеря.
— Може би, би могъл да останеш по-дълго?
Той се усмихна, осъзнал, че и този път инстинктът не го е подвел. Тази жена се нуждаеше от мъж, с когото да създаде семейство. Повече обаче го разтревожи мисълта, че подобна идея не му се стори чак толкова противна, а само неосъществима.
Амиранта поклати глава.
— Доколкото знам, уговорката между вашия император и краля е само за три дни, не повече. И тъй като аз съм само спътник на официалните изследователи… — И сви рамене.
— Мога ли да поговоря с някого? — попита тя.
— Живея много далече оттук — отвърна той заобиколно, но тя разбра какво има предвид.
— Женен ли си? — И втренчи в него присвити очи.
— О, не. Работата ми поглъща цялото ми свободно време.
— А, да — каза тя, сякаш това обясняваше всичко.
Обядът бе доста скромен според квеганските стандарти, ала всъщност бе истинско малко пиршество за всеки от тях. Скоро след като Амиранта влезе, на вратата се появиха Пъг и Магнус. Ливия си тръгна и тримата останаха сами.
— Открихте ли нещо интересно? — попита Пъг, докато си пълнеше чинията със сирене, месо и плодове.
— Нищо, което да ни зарадва особено — отвърна чародеят и вдигна въпросително вежди към каната с вода и другата — с вино.
— Вода, ако обичаш — рече Магнус. — Виното на обяд ме приспива.
Пъг кимна и Амиранта каза:
— И аз ще пия вода.
Тъй като предполагаха, че ги подслушват, се стараеха да разговарят на неутрални теми. Амиранта пръв довърши обяда си и каза:
— Значи засега нищо определено, така ли?
Те знаеха, че пита за ключ, който да му помогне в търсенето.
— О, има доста неща. Вече няма съмнение, че в архивите на Кралството има бели петна, най-меко казано.
Това бе предварително уговорена фраза, целяща да му подскаже, че засега не са се натъкнали на нищо важно.
След обяда прислужниците пак ги заведоха до местата на техните занимания и Амиранта с леко разочарование откри, че Ливия не го очаква там. Наруга се заради желанието си да се занимава с това, което му е приятно, вместо с това, което е нужно. След срещата с Пъг и съратниците му погледът му за света бе започнал да се променя — мащабите на опасността, срещу която се бяха изправили, храбростта, щедростта и самопожертвованието на хората, готови да се борят. Ала имаше нещо, което не му даваше покой, нещо, което го измъчваше отдавна, макар на моменти да го смяташе за не особено важно.
Срещата със Сандрина и Крийган бе помогнала да се отворят стари рани — рани, които дори не бе склонен да признае, че носи.