Хора като Брандос, които го познаваха добре, смятаха, че е човек, който не съжалява за стореното, особено що се отнася до жените. Но сега, докато погледът му се плъзгаше по купчината книги, мислите му бяха с младата Сандрина.
Като млад мъж, както много други, и той се бе влюбвал с лекота, или поне бе смятал, че обича. Като се имаше предвид начинът му на живот, тези връзки не бяха продължителни. По времето, когато откри Брандос, се беше научил да стяга юздите на сърцето си. Жените бяха същества, създадени да осигуряват уют, да бъдат превземани и изоставяни, не и да си изгубваш ума по тях.
Това, което го плашеше, бе, че изглежда, държеше много повече на Сандрина, отколкото бе готов да признае; че времето, което бяха прекарали заедно в онова малко селце на север от Крондор, бе създало между тях нещо повече от обикновена физическа близост. Мразеше се заради това, което чувстваше.
Прокле се заради сантименталните терзания на един стар глупак, който продължаваше да живее в тяло на млад мъж, и се захвана за работа с удвоени усилия.
След около час започна да усеща нещо. Вдигна една книга, погледна заглавието и я остави. Взе следващата и отново почувства познатото, ала странно пощипване. Хвърли книгата настрани и вдигна други две. Колкото повече се заравяше в купчината, толкова по-силно и познато бе усещането.
Усещане за демон.
Опита се да го прогони, да не обръща внимание на щетите, които нанасяше на тези книги — повечето от тях бяха пред разпадане, — ала усещането продължаваше да се усилва.
Ръката му докосна нещо и той отскочи като попарен.
Като се опитваше да действа колкото се може по-бързо, но без да повреди книгата, я обърна, за да прочете заглавието. И щом погледът му се спря на корицата, целият настръхна.
Книгата бе пълна с демонична магия.
Той протегна ръка и я сграбчи и усещането за демонична магия го заля и преизпълни — само че Амиранта бе подготвен за него. Вдигна книгата и я отнесе на масата. Сложи я внимателно и я огледа отдалече, преди да я докосне отново.
Беше почти сигурен, че е подвързана с кожа — човешка, елфска или някаква друга, но че е принадлежала на живо, надарено с разум същество.
Погледна корицата и остави заклинанието, на което го бе научил Пъг, да подейства. Макар езикът да бе древен и забравен, Амиранта го четеше с лекотата на майчиния си език.
Зашепна бавно:
— Великата демонична наука.
После бавно отгърна на първата страница и се зачете.
След няколко минути краката му започнаха да треперят и стомахът му се сви, но Амиранта продължаваше да седи в креслото и да плъзга поглед по страниците. Едва сдържаше напиращото в него желание да закрещи.
От момента, в който четиримата се събраха за вечеря, беше ясно, че Амиранта има да им казва нещо, но мълчи, опасявайки се, че могат да ги подслушват. Когато най-сетне останаха сами, Пъг погледна Магнус въпросително, младият магьосник кимна, затвори очи и каза:
— Разполагаме с няколко минути. Магията, която използват, за да ни шпионират, е доста слаба, но ако я неутрализирам твърде често, ще им направи впечатление.
— Какво откри? — обърна се Джим към Амиранта.
— Това, за което дойдохме — отвърна той. — „Великата демонична наука“ и дори повече.
— Повече? — попита Пъг. — Какво повече?
— Всичко, което е известно за демоните — отвърна Амиранта, като едва сдържаше вълнението си. — Смятах се за опитен чародей, демоните са моя специалност, но не съм знаел нищичко! — Той се облегна назад. — Още не съм я приключил, но четох достатъчно, за да знам, че съм свидетел на нещо неописуемо!
Пъг погледна Магнус и той каза:
— Само още минута, не повече.
— По-късно можем да го обсъдим с подробности — рече Амиранта и се обърна към Джим. — След като я откраднеш.
Джим сви рамене, сякаш това беше дребен проблем. Библиотеката не беше Имперската съкровищница, щеше да влезе и да излезе за броени минути, с книгата в торбата. Като дипломат възможността да го претърсят при напускане на страната бе минимална, а озовяха ли се в открито море, четиримата можеха да обсъждат проблемите си на воля.
— Има ужасно много неща, за които трябва да говорим — заяви Амиранта. Осъзнаваше, че им остават само няколко секунди. — Демоните са много повече, отколкото си мислим. Много, много повече — повтори и в този момент Магнус вдигна ръка и заговори:
— Натъкнах се на едно описание на морската битка при Окото на квестора през петнайсетата година от управлението на Родни Трети. — Разсмя се малко насила и продължи: — Разказът е доста по-различен от този, с който разполагаме в Крондорската библиотека.