Разговорът продължи в същия дух — находките и сравняването им с досегашните проучвания, като от време на време подхвърляха по някоя похвала относно гостоприемството на домакините. Всеки от участниците доста бързо възприемаше ролята на доволен гост и уморен книжник.
Джим обмисляше кой ще е най-удобният момент да напусне стаята си, без да събуди жената до себе си — знаеше, че квеганците ще се погрижат някоя агентка да топли леглото му. Ако не срещнеше никого по краткия път до библиотеката, щеше да може да вземе книгата — след като получеше точното й описание от Амиранта — и да се върне за не повече от половин час, може би дори по-малко.
Пъг и Магнус се измъчваха от други мисли — какво ли е открил Амиранта в книгата?
А самият Амиранта седеше мълчаливо: все още не бе сигурен дали е започнал да разбира поне малко случващото се и се питаше дали ще намери някакъв смисъл в него. Защото тази книга не бе дело на един изгубил здрава почва разсъдък, тя променяше всичко, което бе смятал, че знае за демоните, както и представите му за така наречения от учените Пети кръг на ада.
Амиранта пое дебелия том и го сложи на масата, а Джим изсумтя свадливо:
— Проблемът не беше в отмъкването, а да я донеса, без да рухна под тежестта й.
Книгата бе дебела две педи, страниците й бяха от плътен пергамент. Тежеше поне петдесет фунта, но не беше чак толкова тежка за носене, колкото трудна за скриване. Според Джим обаче, дори ако квеганците го бяха забелязали да снове нощем, щяха да сметнат, че е тръгнал да краде държавни тайни, а не някаква забравена от всички книга.
Бяха напуснали Квег преди малко повече от час и веднага щом излязоха от пристанището и се озоваха извън обсега на всякакво възможно наблюдение, зрително или чрез магия, Магнус ги прехвърли в кабинета на баща си на върха на кулата на Острова на чародея.
Амиранта беше възбуден като дете, което отваря подарък от Дядо Зима на празненството на Средзимието. Посочи книгата и каза:
— Ще ми отнеме най-много ден-два, за да определя дали написаното вътре отговаря на истината. Ако е така… — Погледна Пъг. — Моят нов приятел, елфът Гуламендис, и аз сме положили доста усилия и сме преживели немалко трудности, за да натрупаме оскъдните си познания. Ние сме сред малцината, оцелели в този своеобразен образователен процес, защото предполагам, че повечето млади магьосници, решили да се изправят срещу демон, вече не са между живите, за да споделят опита си. Но с това тук — той чукна по корицата с показалец — ще съм дваж по-добър майстор в демоничната наука, отколкото бях досега.
— Изглежда доста внушително — каза Пъг.
Магнус го стрелна с поглед, после попита чародея:
— Кой я е написал?
— Няма име на автор — отвърна Амиранта. — Може да е споменато някъде, прочетох само една четвърт от нея преди Ливия да се върне и да ме покани да излезем. Там има… Просто не знам откъде да започна. Представата ми за Петия кръг на ада е като за място, където цари хаос, всичко непрестанно се мени, насилието е определящ закон и най-силните се издигат, за да командват. — Той сниши глас. — Но има много повече от това. Например йерархическият строеж! — Той вдигна ръка и чак след това забеляза, че е приковал вниманието им. Дори Джим го слушаше напрегнато. — И аз като вас смятах, че демонският крал е най-силният, този, който се е добрал до поста си чрез двубои, убийства, всяване на ужас или съюз с по-слаби и търсещи закрила, но…
— Но? — попита Магнус.
— Тези демони са робска каста — рече Амиранта.
— Робска каста?
— Като кешийските воини псета, обучени да убиват, побъркани, свирепи, умеещи само едно — да воюват. Но те имат свое общество. Имат строители… Къде беше онази зала от другата страна на разлома, където Макрос е загинал при двубоя с Маарг, Пъг?
Пъг премигна, сякаш не се бе замислял за това досега.
— Видях я съвсем за кратко.
— Но въпреки това ми я описа, когато ми разказваше за Макрос — посочи Амиранта.
— Мислех, че е някакъв друг свят.
— Такъв, който демоните вече са завладели? — попита Магнус.
— Ще трябва да прекарам още няколко дни над книгата — каза Амиранта и погледна Пъг. — Може ли да я взема в стаята си?