— Разбира се.
Амиранта посегна към книгата, но вместо да я вдигне, я отвори на последната страница. Листът бе прегънат и когато го разгъна, всички видяха, че е няколко пъти по-голям от останалите страници.
— Какво е това? — попита Джим.
Чародеят отвърна почти засмяно:
— Освен ако не греша, скъпи милорд Джеймс Джеймисън, това трябва да е карта на ада!
11.
Бягството
Братята стояха неподвижно.
Ларомендис използваше цялото си умение, за да ги скрие, докато два демона извеждаха няколко затворници от килиите им. Само способността на Гуламендис да надушва демоните отдалече ги бе спасила. Шегата, която бе подхвърлил преди малко, се бе превърнала в реалност и сега двамата стояха долепени до стената и магьосникът се стараеше да изглежда така, сякаш са част от нея.
Времето се нижеше мъчително бавно, но в края на краищата затворниците бяха отведени и вратата на подземието се затръшна. Бяха смесена група — четири джуджета, двама човеци и двама елфи. Всичките вървяха мълчаливо, но никой не изглеждаше изплашен.
Щом помещението опустя, Ларомендис остави илюзията да се разсее и попита:
— Какво беше пък това?
— Не им знам езика — отвърна брат му. — Нищо не разбрах.
Откакто се бяха озовали в този замък на непознатия свят, премеждията следваха едно след друго. Гуламендис не скриваше гнева си, че не разбира какво става.
— Трябва ни повече информация — промърмори той.
— И откъде смяташ да я набавиш?
— Единственият начин е да идем да разговаряме със затворниците.
— Да не си се побъркал?
— Защо? Нима мислиш, че ще ни издадат на тъмничарите си?
— Може и да го направят, ако решат, че ще спечелят благоволението им!
— Какво предлагаш тогава?
— Мисля, че трябва да се опитаме да узнаем колкото се може повече сами. Да излезем навън и да се огледаме. — Той въздъхна. — Ако не открием пътя за дома, поне ще се ориентираме донякъде къде сме. Винаги може пак да се върнем тук. — Огледа се и добави: — Бих искал да си поговоря с нашите далечни братовчеди, когато няма опасност да бъдем изненадани от тъмничарите.
Гуламендис килна замислено глава.
— Съгласен. Може би ще е най-добре да го направим, докато джуджетата и хората спят. Нашите сънародници със сигурност не биха ни издали.
— Е, ти имаш по-високо мнение за тях от мен, братко — отвърна Ларомендис. — Стой близо до мен. Ако се наложи да изфабрикувам бързо някоя илюзия, ще е от малките.
— Ще съм твоя сянка — обеща брат му.
— Сега накъде? — попита Ларомендис.
— Напред или назад? Да продължим напред.
Заизкачваха се тихо по стълбата, която бяха видели вдясно при влизането си в тъмницата.
— Други предложения? — попита шепнешком Гуламендис.
— Тихо — изсъска брат му.
Бяха стигнали до просторна оръжейна. В другия й край няколко демона нагласяваха броните на новите попълнения. Разговаряха с тях предимно със сумтене и гърлени звуци, докато им показваха как да пристегнат нагръдниците и шлемовете. Бяха толкова увлечени в задачата си, че не забелязаха двамата елфи.
Братята тихо заслизаха по стълбите. Щом стигнаха етажа с килиите, спряха и надникнаха внимателно иззад ъгъла.
— Нататък — каза единият брат и посочи.
— И този път по-бавно, братко — рече другият.
— Съгласен.
Заизкачваха се по следващата стълба.
Огромната крепост бе на практика пуста. В нея имаше място за хиляди воини, а и от начина, по който бе построена, беше ясно, че разположените тук части ще могат да достигнат отбранителните си позиции максимално бързо. Нямаше съмнение, че това огромно съоръжение е било построено преди много векове и че мащабите му не са подходящи за демоните. Залите и галериите бяха твърде големи за най-дребните от тях, ала същевременно твърде малки за едрите екземпляри. Нещо средно между джудже и елф бе живяло тук в далечното минало. Беше сигурно, че заемането на крепостта от демоните бе станало сравнително скоро. В една от кулите се забелязваше движение, но останалите бяха изоставени.
Братята се качиха в една от празните кули, за да видят как изглеждат нещата отвисоко. Вратата горе беше заключена, но Гуламендис почовърка ключалката с кинжала си и я отвори.
Влязоха.