Късното следобедно слънце озаряваше стаята с бледа светлина. Изглежда, това бе някакъв кабинет. На лавиците покрай стената имаше книги, имаше и писалище с изсъхнала мастилница и древни свитъци.
— Всичко ме сърби — оплака се Гуламендис. — Който и да е бил тук, е практикувал тъмни изкуства.
— Затова ли демоните не са отворили вратата?
— По-скоро защото са мързеливи — отвърна Гуламендис. — Винаги следват линията на най-малкото съпротивление.
Ларомендис взе един лист и каза:
— Който и да е писал това, доста е бързал. Не е довършено.
— Но е предполагал, че ще се върне — добави Гуламендис. — Защо иначе ще заключва вратата?
— Прав си — рече брат му. После посочи прозореца. — Да видим какво има отвън.
Прозорецът бе вдълбан в дебелата стена и пред него имаше каменна скамейка. Двамата стъпиха върху нея. Стъклото беше толкова мръсно, че се наложи да отворят прозореца.
— Да виждаш в пейзажа нещо познато? — попита Ларомендис.
Гуламендис отправи поглед към планинската верига в далечината. Ако се съдеше по наклона на светлината, гледаха на юг. Слънцето залязваше зад тъмни облаци вдясно.
— Не, нищо.
— Виждаш ли онези озарени от огньове върхове? — попита брат му и посочи вулканите.
— Разбира се — отвърна Гуламендис. — Защо?
— Погледни как единият се издига надясно, докато другите два са наклонени наляво и са еднакви.
— Огнените близнаци?
— Дали е възможно?
— Ако си много на юг и гледаш на север… — рече замислено Ларомендис.
— От бойниците на Кан-дукар!
— Тогава Близнаците ще са вдясно, а Огнената кралица — вляво!
— Но защо не знаем нищо за тази древна крепост?
— Никога не сме стигали толкова надалече — отвърна магьосникът. — Кан-дукар е бил най-северното укрепление на Телесан, когато са се появили демоните. Този свят всъщност е останал незаселен заради пушеците и пепелта. Единствената причина да пращаме работници тук са били ценните метали.
— Мислиш ли, че затова демоните държат тези затворници?
— Възможно е — отвърна Ларомендис.
— Хъм. — Брат му поклати глава. — Е, поне вече знаем откъде са се взели.
— Знаем ли?
Укротителят на демони въздъхна.
— Всъщност не. Искам да кажа, знаем, че порталът в стената при вратите води към един свят, където видяхме демоните да се бият, и че не са дошли оттам.
— Не бива да палим светлина, тъй като ще ни видят веднага — каза Ларомендис. Така че ще трябва да почакаме до утре, за да огледаме какво има тук и дали нещо може да ни е полезно. Но ще ни трябва и храна. Ще сляза да взема. Ти винаги си бил по-добрият учен, така че огледай наоколо, докато все още има някаква светлина.
И излезе и затвори вратата. Гуламендис бавно огледа книгите по лавиците и погледът му се спря върху един голям подвързан с кожа том. Той посегна към него и в мига, когато пръстите му го докоснаха, отдръпна рязко ръка.
— Демони! — прошепна Гуламендис. — Възможно ли е? — Взе книгата, отвори я и веднага позна древните рунически символи за демоничен контрол. — Олеле! — възкликна тихо, седна и започна да чете.
След малко брат му се върна с торба с храна и каза:
— Добре, че се измъкнахме от бараката. Когато се върнах, някакви джуджета тъкмо вземаха храна за затворниците.
— Защо не са ни открили снощи?
Ларомендис сви рамене и му подхвърли една ябълка.
— Може би не хранят затворниците всеки ден. Откри ли нещо?
— Да — рече брат му. — Мисля, че дори намерих няколко неща. Важни неща.
— Като?
— Къде е портата, водеща към този свят.
— Наистина? — попита заинтригувано брат му. — И какво друго?
— Кой и какво може да е в центъра на това безумие. Но вече е твърде тъмно и не мога да чета повече.
— Да, наистина се стъмни съвсем. Е, ще продължим утре.
— И още нещо — рече Гуламендис.
— Какво?
— Мисля, че намерих път към дома.
Ларомендис повтори това, което бе узнал току-що.
— Значи тази стая е принадлежала на човешки магьосник, който се наричал Макрас…
— Макрос.
— Макрос. И той е бил съветник на местния управник.
— Кралят на Дес.
— Кралят на Дес. И Макрос е открил портал, построен от незнайни същества в далечното минало.