— Аха.
— И докато експериментирал с това устройство, отворил портала.
— Да, към един свят… Ще трябва да прочета отново тази част, когато стане светло.
Ларомендис помълча известно време в тъмнината, после каза:
— Да преминем нататък. Този портал не е същият, през който дойдохме тук ние.
— Да, не е, защото според неговото описание се намира в една близка долчинка, ако предположим, че Макрос е бил тук, когато е писал, и под близка е имал предвид до тази кула.
— Добре де, да речем, че открием портала. Как ще го отворим?
— Тъкмо затова казах „мисля, че намерих път към дома“, а не „пътя“. Ако успеем все пак да се справим, предлагам, когато се върнем — видя, че Ларомендис се готви да възрази, и вдигна ръка, — да идем не в Е’бар, а на Острова на чародея.
— Как?
— Прекарах достатъчно време при портала на острова, за да… Е, мисля, че ще мога да ни прехвърля там.
Ларомендис обаче не изглеждаше толкова обнадежден.
— И какво ще използваме, за да го задействаме?
— Взех някои неща от мъртвия галасмант.
— Кристали?
— Кристали.
— Тъй като нямам по-добра идея — рече Ларомендис, — може ли да предложа да тръгнем сега, да вземем книгата с нас и да я прочетем, когато се зазори?
Гуламендис изпитваше крайна неохота да зареже тази съкровищница на древни познания, но не можеше да отрече, че предложението на брат му е мъдро.
Слязоха по витата стълба на кулата и огледаха дългия коридор, който водеше към стълбището за подземията и вътрешния двор. Прокраднаха се покрай затворените врати и пустите помещения и когато се озоваха в тъмницата, Гуламендис рискува да надзърне към килиите. Затворниците спяха, сгушени един в друг, за да се топлят. Нямаше пазачи.
Продължиха колкото се може по-безшумно към ниската врата към двора и Ларомендис я открехна съвсем лекичко и надзърна отвън. Не се виждаше никой.
Тръгнаха покрай стената, като се придържаха в сенките. Не смееха да поемат и най-малкия риск, когато свободата изглеждаше тъй близо.
Главната порта беше залостена, но малката вратичка в нея не беше. Никой не я охраняваше, така че те я отвориха и излязоха.
— Трябва да се отправим на юг — заяви Гуламендис.
— Към вулканите и бойното поле? — попита брат му.
— Да — отвърна Гуламендис.
Щом се развидели, Гуламендис и Ларомендис седнаха под една скална козирка. Трите вулкана бълваха с постоянни темпове пушек и пепел в небето. Както мрачно отбеляза Ларомендис, нищо чудно докато стигнат до портала, някой от вулканите да изригне и да го разруши. Не би се учудил, ако съдбата се подиграе с тях, като ги изгори живи на крачки от портала, или пък им позволи да гледат как последната им надежда догаря в пламъци. Втората възможност му се струваше много по-неприятна.
Когато сподели опасенията си с брат си, получи в отговор само навъсен поглед — Гуламендис тъкмо отваряше книгата.
Ларомендис зачака търпеливо.
— Доколкото разбирам, въпросните същества, наричани едхара или едара, тъкмо започвали да експериментират с порталите — каза след малко брат му. — Те построили този, който търсим, в пещера — надявам се, че не е далече оттук — и през него открили няколко на пръв поглед безвредни свята. После демоните открили тях.
— Открили тях?
— Помниш ли какво каза Пъг за природата на разломите?
— Не съвсем — отвърна брат му. — Докато ти водеше този разговор, аз общувах с онова същество от света, чието име не мога да произнеса, дето имаше синкава кожа и от шията му излизаха разни неща и правеше невероятни илюзии…
— От твоите уста, мой недотам скромни братко, това си е доста сериозна възхвала — рече Гуламендис.
— Длъжен съм да му отдам дължимото — беше наистина добър.
— Пъг каза, че разломите били като магнит — както магнитът привлича желязо, така и те привличали други разломи. Ако имаш вече изграден портал от един свят до друг, съществува повече от обичайна възможност някой, създаващ портал със случайна посока, да се свърже със света, който вече има портал.
— Хм, дали точно заради това галасмантите са създали Разпределителен свят?
Брат му повдигна рамене.
— Мога само да гадая какъв е отговорът, тъй като Регентският събор не смяташе, че съм достатъчно сведущ по въпроса. — Забоде пръст в разтворената книга. — Тази част оттук до края е писана много по-припряно от останалото и наподобява докладите, които получавахме от срещите на нашите сънародници с демоните — хаотични нападения, никаква милост от едната или другата страна, вълна след вълна от всякакви породи демони.