— Трябва да говоря с Пъг — отвърна Джим, без да си прави труда да скрие нетърпението си. И извади една сфера от мътно жълтеникав метал. — Това не работи. Наложи се да взема бърз кораб от Дърбин, за да пристигна тук.
Магьосникът взе сферата и промърмори:
— Цуранска транспортна сфера… от няколко години не сме намирали нови. — Огледа я и продължи с тон, в който се долавяше съжаление: — Страхувам се, че майсторите, които ги правеха, са загинали на Келеуан. Малцината, които оцеляха… Приятелю, сферите, които ни останаха, са на по няколко десетки години.
Джим знаеше, че малкото оцелели цурански магьосници сега се борят редом със сънародниците си за спасяването на своя нов свят, или може би водят тихо съществуване в Ламът. Джейсън всъщност му намекваше, че ако Конклавът има достъп до нови сфери, с удоволствие ще му дадат една от тях.
— Да, прав си — каза Джим. Чувстваше се малко глупаво. — Мога ли да говоря с Пъг?
— Пъг не е тук — отвърна Джейсън.
— Къде е?
— Не знаем. Не сме го виждали от почти месец.
— В такъв случай искам да говоря с Магнус.
— Той също замина — каза Джейсън. — Ела, седни до огъня да си починеш. Има начин да им пратим вест, но ще отнеме известно време.
— Под известно време имаш предвид часове или дни? — попита Джим, докато си сваляше ръкавиците и се настаняваше до огъня.
Джейсън само сви рамене и Джим усети, че отново го изпълва чувството за безпомощност.
2.
Знамение
Светкавица раздра небето.
Амиранта отброи мълчаливо секундите, докато долетя далечният гръм. Погледна стария си другар Брандос и каза:
— Бурята се отдалечава.
Старият боец кимна, но не отговори, съсредоточен върху почистването на ризницата си. Седеше на ниско столче до бумтящото огнище в малката стаичка на върха на единствената обитаема кула.
Амиранта бе доста впечатлен, когато за пръв път посети легендарния замък на Черния магьосник. Но сега го намираше за стар и ветровит, място, в което сякаш бе запечатана вечна печал. След годината пребиваване сред тези хора Укротителят на демони постепенно бе започнал да разбира и споделя тяхната болка и гняв. Тихото и кротко съществуване, което бяха водили преди зловещата атака срещу Вила Беата и смъртта на Миранда, сина й Калеб и жена му Мари и голям брой ученици, бе изчезнало завинаги.
Един от малкото радостни моменти през тази година бе завръщането на Брандос предния месец. Беше пристигнал от Новиндус заедно със съпругата си Саманта. Но дори тази неизменно ведра и жизнерадостна жена не бе успяла да разсее царящото в замъка мрачно настроение.
Пъг и неговият оцелял син Магнус на няколко пъти заминаваха и се връщаха и когато бяха тук, водеха с Амиранта доста интересни разговори. Чародеят бе принуден да признае, че е разширил значително познанията си за демоните и демонското царство — много повече, отколкото през последните петдесет години самостоятелни проучвания. Нерядко се оказваше, че разполагат с идентична информация, но магьосниците не бяха оценили значението й и той често помагаше на Пъг да погледне на събраните данни по нов начин.
Но тези срещи ставаха все по-редки — Пъг и Магнус трябваше да пътуват по задачи, свързани с дейността на Конклава, все по-често. Амиранта и Брандос нямаха официална покана да се присъединят към тяхната организация, но съществуваше неизказано споразумение, че са част от нея, независимо дали го искат, или не. Амиранта не се съмняваше, че магьосниците разполагат със средства да го спрат, ако реши да напусне острова с някое важно сведение, макар изобщо да не му бе хрумвала подобна мисъл.
Стана и се протегна, после кимна към малкото прозорче, за да покаже на Брандос, че трябва да погледне навън. Старият боец остави кожената подплата на ризницата, която бе почнал да кърпи, и се приближи до приятеля си. Макар да бе по-младият от двамата, вече изглеждаше с десет години по-възрастен от чародея.
— Какво?
— Дъждът скоро ще спре — отвърна Амиранта, загледан в сумрачното небе.
— Скучно ли ти е?
— От доста време — рече чародеят. — Когато дойдох тук, бях изпълнен с ентусиазъм. Нямах търпение да се запозная с моите колеги, да споделя знанията си с тях, да намеря сродни души и в началото наистина беше така, но после… Какво ми остана сега?
— Деца.
Амиранта се усмихна. Магьосниците, които бяха останали тук с Пъг и сина му Магнус, не бяха съвсем деца, но в сравнение с Амиранта едва ли можеха да се нарекат и възрастни. Пъг бе по-стар дори от него, както и мнозина други, които идваха или заминаваха от този остров. Миранда, жената на Пъг, бе една от тях и внезапната й смърт бе за Амиранта горчиво напомняне, че дори дългият живот не означава безсмъртие.