— Защо? — попита заинтригувано Пъг.
— Регентът почита кралицата, но не я уважава. На еледелите се гледа като на примитивен, изостанал народ, който не е наследил изтънчеността на елдарите. Другите елдари, които не са тръгнали по пътя на таределите, също са източник на голяма доза недоверчивост. — Той поклати глава и Пъг разбра, че има предвид моределите, гламределите и останалите племена, които дори не си заслужава да бъдат обсъждани. — Ала регентът не може да се отърси напълно от нашето наследство. Той се страхува от лорд Томас. Вярно е, че ужасно иска да го измести и да се провъзгласи за крал на всички едели, но се бои от възможните последствия. Не е нужно да видиш Томас яхнал дракон, за да осъзнаеш, че когато си сложи бронята, той се превръща в истински валхеру. — Ларомендис бавно кимна. — Да, трябва да накараш лорд Томас да разговаря с регента и може би от това ще излезе нещо положително.
Пъг помълча малко, после каза:
— Благодаря ти, Ларомендис. Както за предложението, така и за откровеността ти. Странно, но малцина от твоите сънародници са ми се сторили такива, каквито ги описваш ти.
— Имам за теб още едно име — каза Ларомендис и се изправи, даваше си сметка, че разговорът им върви към приключване. — Тандареи, новоизбраният маг-учен. Той си дава сметка, че на този свят има и други могъщи същества и че е по-добре да ги направиш свои съюзници, отколкото да се опиташ да ги покориш. Ако бяхме милиони, боя се, че войната щеше да е започнала, но от нас останаха едва десетина хиляди, прибрали се у дома от звездите. Моментът е както тъжен, така и изпълнен с нови възможности. Тандареи, Пъг, запомни това име и ако се наложи да разговаряш с някого от Събора, гледай да е той.
Пъг кимна.
— Ще го запомня. Благодаря ти.
Ларомендис излезе, а Пъг въздъхна. Чакаше го доста работа, но едно бързо посещение в Елвандар май бе сред най-належащите задачи.
Амиранта бе изумен от проницателността и наблюдателността на елфа. Гуламендис бързо преосмисли всичко, което бяха открили в откраднатата книга, и направи заключения, които накараха Амиранта да се усъмни в собствената си интелигентност, като се имаше предвид за какви очевидни неща ставаше дума. Понякога елфът бе прекалено арогантен, но не пропускаше да изкаже уважение към постиженията на Амиранта и дори да го похвали в някои случаи за предвидливостта му. Амиранта би могъл да се подразни от надменното отношение на елфа или да го приеме такова, каквото е — избра втория подход, защото усещаше, че е готов да се държи по същия начин.
След като си разказаха всичко, което знаеха, Амиранта остави Гуламендис и излезе да се разходи. Имаше нужда да се разсее от напрегнатата работа и надвисналото усещане за опасност.
Ала свободата му бе краткотрайна и той го осъзна в мига, когато чу гласа на Сандрина:
— Амиранта! Трябва да ти кажа нещо.
Той се обърна и докато я гледаше как се приближава, се изненада от две неща: първо, как дъхът му секваше всеки път, щом я видеше, въпреки войнствения й изглед. Знаеше твърде добре как изглежда под тези дебели метални доспехи, туниката и панталона. Второто бе „нещото“, което държеше да му каже. Едва ли щеше да е приятно. Личеше си по изражението й.
— Разбира се, Сандрина — рече въпреки колебанията си. — Кажи?
Тя спря, погледна го внимателно, сякаш за да прецени какво мисли, после неочаквано изтърси:
— Произведоха ме в майка-епископ на Ордена на запад.
Той се усмихна.
— Честито. Не се и съмнявам, че заслужаваш напълно новия си пост, на който ще покажеш всичко, на което си способна.
Тя премигна. Очевидно не беше очаквала похвала точно от него. А после изведнъж замахна, зашлеви го с опакото на ръката си и го повали на земята.
Амиранта остана да лежи зашеметен, хванал зачервената си буза. Накрая каза:
— Бих искал да престанеш да ме удряш.
Очите й блеснаха ядно.
— Радвай се, че все още има нужда от теб, инак нищо не би ме удържало да ти видя сметката! — Обърна се и се отдалечи гневно към крепостта.