— Калкин?
— Кой може да знае какви ги вършат боговете? — отвърна Пъг. — Отдавна съм се примирил, че никога няма да разбера тази борба и дали постигаме нещо в нея.
— Бих казал, че постиженията ви са значителни, макар и без да го осъзнавате — намеси се Амиранта.
— И защо смяташ така? — попита Пъг.
— Твоят приятел Каспар върши забележителни неща в Мубоя. Не помня някога този район да е бил толкова спокоен, а спомените ми се простират над сто години назад във времето. Събрал си тук хора от различни народи, готови да загърбят различията си и да действат в името на всеобщите интереси. Дори аз, Пъг, въпреки мнението на мнозина относно достойнствата ми, съм впрегнат да ви помагам. — Усмихна се. — И това ако не е постижение!
— Може би — съгласи се Пъг — Ще ми се да бях сигурен, че си заслужава цената, която плащаме.
Никой около масата не проговори. Амиранта и Брандос бяха присъствали при смъртта на Миранда, убита злодейски от демон, престорил се на мъртъв.
Брандос пръв наруши мълчанието.
— Ако ми позволите да попитам — какво ще правим сега?
— Ще слезем в Кеш — отвърна Пъг — и ще обследваме онова странно нещо, което строят в Долината на изгубените. Въпреки точното описание на Сандрина нямам никаква представя какво може да се готви там.
— И аз — добави Амиранта. — С Гуламендис обменихме познания за демоните и за новите ни разкрития. — Той поклати учудено глава. — Не ме е срам да призная колко малко съм разбирал всъщност.
Брандос се ухили и тупна стария си приятел по рамото.
— Това е добро начало. — Изправи се и продължи: — Какво пък, щом отново ще потегляме на път, ще ида да прекарам малко време с жена ми. Напоследък се чувства пренебрегната, а това не е добре.
Пъг въздъхна.
Един млад магьосник влезе и каза:
— Пъг, току-що получихме вест, че лорд Каспар ще пристигне до час.
— Добре. Това означава, че можем да тръгнем преди изгрев-слънце. Нуждая се от опита му на военен.
— Аз пък ще ида да потърся Гуламендис — заяви Амиранта. — Ще видя дали му е хрумнало нещо ново. А после ще поотдъхна малко.
Магнус и баща му останаха сами на масата.
— Питам се какво ли прави Ларомендис в Елвандар? — подхвърли Магнус.
— Аз също — отвърна замислено Пъг.
Ларомендис стоеше пред Томас. Макар да знаеше, че този човек се е преобразил във валхеру, Властелин на дракони, благодарение на древна магия, все още не беше сигурен дали да не коленичи пред него почтително, или да побегне ужасен. Чудеше се дали някога ще преодолее това чувство, независимо колко пъти са се срещали.
— Ларомендис — заговори Томас и му показа с жест, че трябва да се настани в креслото до малката масичка в кабинета на кралицата. — Искал си да разговаряш с мен насаме?
— Да, господарю… — Томас вдигна ръка. — Ъ-ъ, Томас. — Ларомендис се засмя. — Никога няма да свикна с това.
Томас се усмихна, показвайки склонност към младежки хумор въпреки суровия си войнствен вид.
— Ларо, не си първият, комуто е трудно да привикне с това. Нали нямаш нищо против да те наричам така? Чух брат ти да използва това обръщение.
Ларомендис бе малко объркан, но усмивката на Томас бе подкупваща и той побърза да отвърне:
— Не, разбира се. Поласкан съм. Той е единственият, който ми казва така, но с радост ще го приема и от теб.
— Та защо си искал да разговаряме насаме?
— Не насаме. Сигурен съм, че ще пожелаеш да се посъветваш и с кралицата. Дойдох тук по молба на Пъг.
На лицето на Томас се изписа загриженост.
— Как е той?
— Доста тежко понася смъртта на Миранда. Не зная как е при хората, но аз долавям в него дълбока печал. Напоследък обаче, струва ми се, започва да се отърсва от мрачното си настроение.
— Радвам се да го чуя — отвърна Томас и нагласи бялата си туника. Днес не носеше доспехи, но дори без шлем и златна броня пак имаше внушителен вид. Ларомендис бе едно от малкото същества в обкръжението на Томас, които бяха по-високи от него, но въпреки това изпитваше страхопочитание пред бойния водач на Елвандар.
— На въпроса тогава — рече той. — Пъг пита ще бъдеш ли така любезен да предадеш следното на лорд-регента на Е’бар: Демонският легион може да се появи съвсем скоро. Съгласен ли е да обсъжда обща отбрана?