В този момент завесата се отмести и влезе Агларана, кралицата на Елвандар.
— Поздрави, Ларомендис. — Беше облечена със семпла небесносиня туника с позлатени ширити. Единственото й украшение бе тънък златист обръч с рубин отпред, който придържаше кестенявата й коса.
Без да се замисли, Ларомендис скочи, после коленичи и склони глава пред кралицата.
— Истинска радост е за мен да ви видя отново, милейди.
— Стани, ако обичаш — отвърна тя.
Той я послуша, но не посмя да седне. Изпитваше към нея дълбоко благоговение, също както първия път, когато бе дошъл в този двор. Тя притежаваше внушителното излъчване на своя съпруг, но по съвсем различен начин. Томас пробуждаше у него някакъв древен страх и внушаваше страхопочитание — импулси, които едва успяваше да надвива. Агларана заглушаваше тези послания с красотата и величието си. Нямаше нищо предизвикателно във вида й и тъкмо това я правеше неустоима.
— Ако позволите, милейди — заговори тихо магьосникът, — и вие, лорд Томас, бих искал да подчертая, че може би ще е от полза за всички, ако лорд-регентът пристигне на посещение в Елвандар.
— Вече му пратихме покана — отвърна Томас.
— Може би трябва да сте малко по-настойчив, лорд Томас.
Ларомендис не сваляше очи от кралицата; възхищаваше се на уверените й движения, на прекрасната червеникавокафява коса, на фино изваяните й черти. Красотата й бе от тип, който той не харесваше в расата си — според представите на таределите кралицата беше дребна, почти миниатюрна. Ала хубостта й бе нещо, което надхвърляше материалните измерения, преобръщаше наопаки всякаква логика; това бе същата красота, която бе открил, докато крачеше из свещената горичка. Ако Родният дом имаше душа, тя беше в Елвандар, и ако Елвандар можеше да я въплъти в едно тяло, това беше кралицата.
— Надявам се, че ще ме извините, ваше величество и лорд Томас, но ще използвам това хитроумно средство, за да се върна на Острова на чародея.
Кралицата даде съгласието си и магьосникът извади устройството от кесията на пояса си, натисна една ръчка, чу се тихо бръмчене и след миг той изчезна.
Агларана погледна съпруга си и попита:
— Какви вести носеше от Пъг?
— Предупреждение за надвиснала беда и молба да се свържем от негово име с таределите.
Тя стана от креслото и коленичи пред своя съпруг; в движенията й си даваха среща момичешка палавост и женска грациозност. Положи глава на коляното му, както би постъпило дете със своя родител, и рече:
— Какво ще правим с нашите завърнали се наскоро от звездите роднини?
— Това е проблемът, любов моя — отвърна Томас и я погали по косата. — Те не са се завърнали и не мисля, че някога ще го сторят. Подобно на онези, които останаха отвъд океана, те също не изпитват желание да се завърнат тук. Трябва да уважаваме желанието им за независимост и да се опитаме да бъдем приятели.
— Искаш съюз? Долавям в думите ти колебание.
Томас не отговори. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Звездните елфи представляват най-голямата заплаха за Елвандар след появата на цуранските нашественици, заплаха по-голяма дори от армията на Изумрудената кралица и на дасатите.
15.
Стратегия
Пъг даде знак да запазят тишина.
Каспар, навремето херцог на Оласко, а сега генерал на армията и първи съветник на махараджата на Мубоя, заговори:
— Пъг ме помоли да поема тази част от работата. Доколкото разбрах от това, което е видяла Сандрина — той кимна към наскоро назначената майка-епископ на ордена Щит на слабите, — и от разказа на Кеандар за неговото пленничество, имаме две задачи. Първата е да съберем колкото се може повече информация. Втората е да проведем спасителна операция. Сандрина, ако обичаш, обясни ни как смяташ да стане това.
— Ако някой от пазачите или работниците носи на шията си талисман, на който има нещо като червен вълчи череп на черен фон, значи го държат под някакъв вид мистичен контрол. Втълпено им е да нападат всеки, който не носи подобен амулет.
— Тя огледа присъстващите. — Когато се борих с Кеандар, той успя да се върне към предишното си аз веднага щом му смъкнах амулета. Ето защо ви съветвам, ако срещнем пазачи, това да е първото, което да се опитаме да направим. Не ги хранят редовно, нито имат възможност да си почиват, така че са доста отпаднали.
Каспар отново взе думата: