— Или твърде интелигентна, за да можеш да я схванеш — изсумтя Сандрина.
— Въпросът е с каква цел? Едно е да се опиташ да убедиш някакъв незначителен барон, че в земите му се скита на воля демон и че срещу неголяма отплата ще отървеш него и селяните му от досадното чудовище. Съвсем различно е обаче да прекараш години над подобно писание. За да го продадеш накрая? Не, авторът е имал други интереси.
— Добре де, какво от това, което намери вътре, може да ни е от полза? — попита Сандрина. Вече бе заинтригувана.
— Опитът ни с демоните, изглежда, касае само част от техния вид. Има много подробности, които ще пропусна, но ето един пример: когато бъдат призовани, демоните трябва да се укротят, инак полудяват или избягват на някое тъмно място, където се крият и чакат подходяща възможност да нападнат или да избягат. Това е разликата между могъщите и хитрите демони. От време на време се натъкваме на някой от хитрите, който притежава и талант за магьосничество, и такива са най-опасни. С Гуламендис притежаваме умения, с които можем да укротяваме призованите демони. Те се появяват в енергиен кръг, който ограничава способността им да се движат без наше разрешение. Когато призова демон, той трябва да се покори на волята ми, инак го връщам в неговото царство. Едва след като се уверя, че ще изпълнява каквото му наредя, аз му позволявам да напусне кръга.
— За да плаши нещастните селяци, та техният тъп барон да плати със злато за прогонването му? — Амиранта кимна. — А може би за да вкара в леглото ти илюзорна хубавица?
Амиранта затвори за миг очи, после каза:
— Сандрина, излишно е да ти казвам още веднъж колко много съжалявам за това. Направих каквото направих и ти ме наказа неведнъж след това. Стига вече! — Гласът му, макар и без да се повишава, придоби острота. — Далтея е… Когато погребеш трима възлюбени за по-малко от столетие… едва тогава ще разбереш колко привлекателна може да е идеята да потърсиш утеха при едно безсмъртно същество.
— Три? — попита Сандрина. — Не си ми казвал…
— Нито пък ти си питала. — Той я погледна в очите. — Мислех за нас двамата като за непознати, които съдбата е събрала в селце с невероятното име Жълтото муле, и че всеки от нас е търсел само покой и топлина в прегръдките на другия. Аз бях скитащ магьосник, а ти вече твърдо гледаше към бъдещата си кариера на рицар, опитващ се да помогне с каквото може на света. Смятах го за мимолетно увлечение, за нещо, случило се и отминало, и никога не съм си и помислял да те нараня.
— Ти ме излъга!
— Да, излъгах те! — отвърна троснато той. — Така правят шарлатаните. Ние лъжем. Ние мамим. Действаме само в нашите интереси.
— Тогава какво те води тук? — попита тя с блеснали от възбуда очи.
Той въздъхна и се прегърби.
— Честно казано, не зная. Гледам сивите кичури в косата на Брандос и си мисля, че ако не загине в някоя битка, ще е поредният приятел, когото ще трябва да изпроводя до вечната му обител. Поредният за последните десет или двайсет години. Сандрина, аз съм поне със сто години по-стар от теб. Бил съм възрастен, когато баба ти е била детенце. Нищо чудно по-късно да съм преспал и с нея. Иска ми се да съм нещо повече от обикновен измамник и шарлатанин. Да направя нещо по-голямо в живота си. — Гласът му съвсем притихна. — Исках известно време да живея сред други като мен. Пъг също е много стар, така беше и с Миранда. Когато я видях да си отива от този свят, осъзнах, че колкото и кратки да са отредените ни дни, трябва да направим нещо с тях. — Сви рамене и й се усмихна тъжно. — Тогава реших да остана и да помогна.
Тя го гледа дълго, после каза:
— Разкажи ми за онези демони.
Хрумна му, че по някаква причина му е простила, или поне е склонила да мисли, че не е постъпил с нея зле. Каквото и да беше, сега поне вниманието й бе приковано в него.
— Демоните, които викаме, са от външните райони на ада, един регион, в който цари невъобразим хаос, всички се сражават помежду си и животът е нескончаема борба за надмощие. Представи си, че Петият кръг е диск, в покрайнините му са външните райони, а колкото повече наближаваш центъра, толкова по-организиран става животът. — Той си пое дъх. — Трудно е да се обясни, защото излиза, че демоните по някакъв начин приличат на нас, а това е напълно погрешно. Те имат свой върховен крал, чието име не ми е известно, но той властва над останалите крале. Кралят, когото познаваме под името Маарг, отдавна е умрял, но легендата за него поддържа равновесието и реда във външните райони. Може да е бил заменен от Дахун — демона, пред който моят брат и неговите безумни последователи се прекланят, или пък Дахун е владетел на друг район на ада. Съществуват хиляди пъти повече въпроси, отколкото отговори, но два от тях сега са най-важни: защо демоните воюват помежду си и как е възможно някои от тях да пребивават в нашата реалност без магична протекция?