— Може ли да продължа? — попита елфът.
— Ако обичаш — подкани го Амиранта, преди Сандрина да зададе следващия въпрос.
— Тъкмо във вътрешното царство се крият отговорите на нашите въпроси. — Елфът плъзна пръст по страницата. — Изглежда, че хаосът е неразделна част от демонската природа, но поне във вътрешния кръг — кръга на по-едрите изчадия адови — с течение на времето е възникнала някаква форма на ред. Тези райони, или както ги нарича авторът „кантони“, се управляват от демонски лордове, самопровъзгласили се крале, архиепископи или нещо от тоя род.
— Като Маарг? — попита Сандрина, която бе чула разказа на Пъг за открития изсъхнал труп на сааурския свят Шила.
— Доколкото знам, той е управлявал във външния кръг — отвърна Гуламендис. — Това е място, където всеки демон е сам за себе си, и му се е наложило да си пробива пътя буквално със зъби и нокти до върха. С Амиранта смятаме, че първоначалните ни представи за тамошното общество са били сравнително точни — демоните имат нецентрализирана организация от съюзи и служби. Те или унищожават съперниците си, като поглъщат тяхната мощ, или преминават на служба при тях. По-слабите демони си намират по-силни, на които да служат срещу закрила, а по-силните набират поддръжници, за да могат да се справят със своите съперници. До голяма степен възходът и падението на всеки отделен демон във външния кръг е резултат от предателство, измяна и засада. Винаги съм се питал как е възможно от абсолютния хаос да възникне такова странно подобие на общество? Как са могли да еволюират отвъд животинското състояние, да се сдобият с език, да овладеят магия? И тук — той посочи вътрешния кръг, — тук се крие отговорът. Всеки кантон има свое общество, а изглежда, също армия и водач. Демоните от външния кръг, които по някакъв начин се развиват достатъчно, но нямат нужната сила, за да доминират над останалите, успяват да се доберат до някой от тези кантони и… — Той сви рамене. — Не съм сигурен. Преминават на служба? Стават роби? Получават свобода?
— Опитваме се да прилагаме нравствени норми към една раса, която е толкова различна от нас, колкото никоя друга от познатите ни, включително тролите и таласъмите — каза Амиранта.
— Вярно е — потвърди елфът. — Авторът е нарекъл тези кантони с различни колоритни имена: Сатаниния, Дисонансия, Отчаяние, Миазма, Пропадналите. Няма как да узнаем нещо повече за тях, как ги наричат самите демони и дори дали броят им е точен. Той разказва подробно за опита си от Мидкемия, а накрая добавя и множество препратки. Като оставим настрана красивата оцветка на повествованието, опираме до същината: друг свят заплашва нашия, в сърцевината му гнезди общество или общества, за които не знаем почти нищо. — Той погледна Амиранта и добави без излишна суетност: — И най-вероятно ние двамата сме най-големите експерти по този свят от всеки друг на Мидкемия.
— Като стана дума за „сърцевината“ — рече Сандрина и посочи едно тъмно петно в средата на картата. — Какво е това?
Гуламендис отново сви рамене.
— Може би друг, по-малък свят? Тук пише само „пустота“ и никъде в книгата няма повече уточнения.
На вратата се показа Ларомендис и рече:
— А, тук ли сте? Време е да се събираме долу. Потегляме.
16.
Рекогносцировка
Каспар даде знак.
Бяха се спуснали към покрайнините на долината, където ги очакваше много по-мъчителното слизане по лъкатушеща пътека към подножието, но в този момент Пъг и Магнус решиха, че трябва да побързат. Всички магьосници бяха предупредени да не прибягват до уменията си, независимо активни или пасивни, освен ако не бъдат нападнати, тъй като защитниците биха могли да разположат бариери, за да ги засекат. Докато гледаше надолу по криволичещата пътека, Амиранта се обърна към Гуламендис и каза:
— Мразя да тичам нагоре по склонове. Жалко, че няма друг път за измъкване.
Елфът кимна.
— Някои от моите сънародници не биха се задъхали от такъв наклон, но за съжаление аз не съм от тях.
Бяха обсъдили плана в подробности, но когато стигнаха покрайнините на долината, неволно спряха.
— Богове! — възкликна Каспар. — Какво е това?