Сандрина вдигна юмрук в знак, че трябва да спрат. Каспар внимателно сложи ръката си на рамото й, за да й покаже, че е зад нея. Тя сигнализира с два пръста — показваше, че пред тях има двама часовои. Каспар предпазливо се надигна и надзърна над ръба на речното корито. Двама демони бяха застанали пред една малка врата.
Бяха заобиколили половината от периметъра на странната постройка, а все още не бяха открили място, подходящо за да се приближат. Укреплението, изглежда, бе предназначено да издържа на кратка, а не дълговременна обсада. Не се виждаше друга голяма постройка зад стените, така че и да имаше складове или казармени помещения, те бяха малки и долепени до тях.
Каспар ги подкани с жест да се отдалечат и когато стигнаха на безопасно разстояние, прошепна:
— Не зная какво е това място, но никога не съм виждал нещо подобно. Ще може лесно да се отбранява от стотина войници и ще е почти непревзимаемо с дваж повече хора, но проклет да съм, ако виждам някакъв смисъл във всичко това.
— Вероятно — отвърна Сандрина — целта е да се осигури само временна защита, в случай че някой се появи тук случайно и се опита да осуети каквото са намислили. Не виждам кладенци, нито път за доставка на припаси, нито казарми. Сякаш възнамеряват да напуснат крепостта веднага щом свършат това, за което са я построили.
— И аз си мислех същото — каза Каспар, обърна се и даде знак на Магнус да се приближи.
— Имаш ли идея какво може да е предназначението на тази постройка?
— Усещам тъмна магия зад тези стени — отвърна Магнус. — Излъчването й е приглушено, сякаш очаква да бъде освободена, но със сигурност е там.
Внезапно от мрака се появи фина сребриста мрежа и падна върху белокосия магьосник. Магнус застина и подбели очи, сякаш го бяха ударили по главата. Каспар и Сандрина приклекнаха и извадиха оръжия, а от земята около тях се надигаха тъмни фигури. Сандрина се обърна към Ларомендис и Джим, но не можеше да ги види, после вдигна боздугана, докато Каспар вадеше меч. В същия момент върху тях се спуснаха също такива фино изплетени сребристи мрежи.
Сандрина почувства как по тялото й преминава шок и умът й се превърна в хаотичен водопад от мисли и изображения. Частица от нея осъзнаваше, че я нападат, ала годините тренировки, както бойни, така и магьоснически, се оказаха непосилни срещу ефекта на сребристата мрежа. Заклинанията, които машинално се опита да произнесе, се разсейваха в съзнанието й, непосилни бяха дори прости движения като това да вдигне щита или да замахне с боздугана.
Каспар очевидно изпитваше същото — той помръдваше конвулсивно крайници в напразни усилия да възвърне контрол над тялото си и да отбие атаката. Но подобно на Сандрина и Магнус той също рухна на земята.
Над тях се надвесиха три фигури. Бяха обгърнати плътно от главата до петите в облекло от фин плат с тесни прорези за очите. Платът бе с цвета на почвата, в която се бяха спотайвали — вероятно бяха лежали в засада от доста време, може би часове, в очакване нашествениците да се приближат достатъчно, за да ги обездвижат.
Миг по-късно се появи още една фигура, ухилен брадат мъж, който изгледа трите проснати тела и нареди:
— Вкарайте ги вътре!
Сандрина успя да прошепне:
— Беласко!
Не знаеше дали Магнус й Каспар са успели да я чуят.
При всеки опит да помръдне по тялото й преминаваха болезнени вълни, но ако стоеше неподвижно, болката утихваше.
Мислите й все още бяха хаотични, ала имаше достатъчно опит от подобни премеждия, за да отброява времето, докато ги носеха към малката врата в стената.
После и последната й мисъл изчезна и съзнанието й потъна в мрак.
Джим бе приклекнал неподвижно зад една ниска скала, загърнат плътно в наметалото си. Опасяваше се, че всеки миг могат да го разкрият, но въпреки това се осланяше на инстинкта си, който никога не го бе подвеждал за това кога да бяга и кога да се спотайва. В момента гласът на разума му подсказваше, че ще е най-добре да се притаи. Чуваше приглушени гласове и усещаше движение само на десетина стъпки от себе си.
По-скоро беше почувствал, отколкото видял засадата и първата му реакция бе да отскочи назад, да се измъкне от схватката. Това не беше проява на страх, а предпазливост, защото предпочиташе първо да се увери, че никой не идва зад тях. Тъкмо тези три крачки назад, докато нападателите скачаха върху тях от краищата на пресъхналото речно корито, го спасиха от това да бъде разкрит. Нещо се бе случило с Ларомендис, но не знаеше какво. В един миг магьосникът бе до него, в следващия го нямаше.