Пъг помисли за миг.
— Не мога да използвам магия, защото вероятно ще ни засекат. Приближи се колкото се може повече и после се върни. Най-важното е да останеш незабелязан.
— Разбрано.
Брандос се прехвърли през ръба с неочаквана за едрото му тяло пъргавина.
— Не му било за пръв път — подсмихна се Амиранта. — Говори за селяци и техния шериф.
— Важното е да се получи — прошепна Пъг.
Времето се нижеше бавно. Най-сетне чуха завръщащия се Брандос. Той се хлъзна надолу по корем, изправи се и докладва:
— Има една малка порта на стотина крачки югозападно. Изглежда, тази част от стената не е завършена напълно. Ще трябва да отместят дървената бариера, за да пропускат каруците да влизат и излизат. Часовоят е само един. Демон — добави той и погледна ухилено Амиранта.
— Какъв тип? — попита чародеят.
— Едър боен демон с овнешка глава, облечен с черни доспехи и въоръжен с огромна двуостра секира.
— Овнешка глава? — попита Амиранта.
— Много са хрисими, ако успееш да ги подчиниш — подхвърли елфът.
— Ако успееш да ги подчиниш — повтори като ехо Амиранта.
— Какво си намислил? — попита Пъг.
— Ако успеем да обуздаем този демон дори само за няколко минути — отвърна Амиранта, — ще получим огромно предимство. Стига да можех да се промъкна незабелязано и да се огледам…
— Аз мога — рече Пъг. — Мога да ставам невидим за малко.
— Това е чудесно — каза Гуламендис. — Защото и без това ще удържим демона за съвсем малко.
— И какво ще направим, когато се освободи от вашия контрол и вдигне тревога? — попита Брандос.
— Предполагам, че дотогава вече ще е мъртъв — отвърна Амиранта и го погледна втренчено.
Брандос завъртя очи.
— Нали знаеш, че престават да ти се подчиняват в мига, в който се опиташ да ги убиеш.
— В такъв случай ще трябва да го направиш бързо — отсече Амиранта.
— Добре де, ти само го обуздай — отвърна Брандос. — А ние ще го изкормим.
Гуламендис кимна в знак на съгласие.
— Владея едно прогонващо заклинание, което действа доста бързо, само че доста цапа.
— Нямам нищо против да се изцапам — рече Пъг. — Стига да се справим бързо.
— А какво ще стане с Магнус и групата му? — попита Брандос.
— Ако чуят да се вдига шум, знаят какво да направят — отвърна Пъг.
— Надявам се — рече Брандос. — Защото аз със сигурност не зная.
— Води — каза Пъг на Амиранта.
Амиранта кимна, но вместо да запълзи като Брандос, се изправи, махна на другите да го последват и закрачи право към портата.
Часовоят гледаше в другата посока, но когато Амиранта изникна от мрака, извърна овчата си глава към чародея и издаде тихо възклицание:
— Ъ-ъ?
Преди да успее да издаде второ, Амиранта изговори едно кратко заклинание, с което го парализира, и тежката секира се изхлузи от безчувствените му пръсти. Амиранта рече на Пъг:
— Имаш пет-десет минути. По-вероятно е да са само пет.
— Ще се върна след четири — обеща Пъг. Погледна за миг Амиранта, застанал с разперени ръце срещу демона, докато го удържаше под свой контрол. Брандос стоеше наблизо, готов да нанесе смъртоносен удар, ако се наложи. Гуламендис също бе готов със заклинанието за прогонване.
Пъг си пое дълбоко дъх и забърза към вратата. Докато прехвърляше импровизираната бариера, произнесе едно заклинание, което не бе използвал никога. Заклинанието не го правеше невидим, а по-скоро лесен за игнориране — когато някой погледнеше към него, просто нямаше да му обърне внимание, сякаш не беше нещо, което заслужава да се запомни. Беше научил това заклинание предишната седмица от Ларомендис и макар елфът да смяташе, че магичните му умения са достатъчни, за да го приложи в случай на нужда, Пъг изпитваше известни съмнения.
Продължи навътре, спря и се огледа.
Над него се издигаха четири кули, събиращи върховете си над открития център. Отблизо Пъг долавяше излъчващата се от тях сила, която засега изглеждаше укротена, летаргична, ако можеше да се изрази така, но беше там. От време на време на върховете на кулите премигваха светлинки, но иначе бе съвсем тихо.
Пъг не можеше да си позволи лукса да изследва по-обстойно това място, колкото и да му се искаше. Приближи се към огромния изкоп в центъра на пръстена, като се оглеждаше на всички страни. Един часовой на стената за миг спря погледа си върху него, но след миг се обърна и продължи по тясната пътека. Или заклинанието действаше, или пък демонът не се изненадваше да види човек с тъмна роба да приближава през нощта странното устройство.