Отдавна не съм говорила с нея като приятелка. И от колко време не сме се смели! Изгубих се в мъглата на Бюрото, изгубих се в измамната идея, че принадлежа на това място.
Влизам и заставам до нея. Юрая дори не изглежда ранен - няколко синини, няколко драскотини, - нищо, от което се умира. Нищо видимо. Накланям глава, за да видя татуираната зад ухото му змия, сякаш за да се уверя, че това наистина е той. Знам, че човекът в леглото е Юрая, но не изглежда като него, не и без ослепителната му усмивка и блесналите му тъмни очи.
- Не бяхме чак толкова близки - проговаря Кристина. - Само... накрая. Преди самия край. Защото беше загубил човек, когото обича, а аз също...
- Знам - казвам. - Ти много му помогна.
Придърпвам един стол и сядам до нея. Тя хваща ръката му, а пръстите му са все така отпуснати и безжизнени.
- Понякога си мисля, че съм загубила всичките си приятели - казва тя.
- Не си загубила Кара. Нито пък Тобиас. Не си загубила мен. Никога няма да ме загубиш.
Тя се обръща и се прегръщаме в непрогледната мъгла на мъката. По същия отчаян начин, както когато тя ми каза, че ми прощава за убийството на Уил. Пак така се държахме за единственото, което имахме - отчаянието. Нашето приятелство не се огъна под онази огромна тежест - та аз убих човека, когото тя обичаше толкова много. Устояхме на толкова много загуби. Всяка друга връзка би се разрушила под такъв товар. Но по някаква необяснима причина нашата устоя.
Оставаме така вкопчени една в друга, докато отчаянието намалее.
- Благодаря - казва накрая тя. - И ти няма да ме загубиш. Никога.
- Ако някога е съществувала вероятност да те загубя, то тя остана далеч зад нас -усмихвам се. - Слушай, трябва да ти кажа последните неща, които се случват тук.
И и разказвам за плана да спрем Бюрото да рестартира града. Докато говоря, си мисля за хората, която тя би загубила - сестра си, майка си, баща си. Всички тези неразрушими връзки ще бъдат заличени, изтрити, изхвърлени в кофата за боклук. В името на генетичната чистота.
- Съжалявам - казвам. - Знам, че искаш да помогнеш, но...
- Няма защо да съжаляваш - прекъсва ме тя и поглежда към Юрая. - Радвам се, че ще си ида в града. - Кимва няколко пъти. - Ти ще ги спреш, няма да рестартират експеримента. Знам, че ще ги спреш.
Дано да е права!
Остават само десет минути, докато затворят болницата за посетители. Тръгвам към стаята на Нита. Охранителят вдига очи от книгата си и ме поглежда въпросително.
- Мога ли да вляза? - питам.
- Не, никой не може да влиза при нея.
- Аз я прострелях. Това нищо ли не ти говори?
- Е - вдига рамене след известно чудене, - ако обещаеш да не я прострелваш пак. И след десет минути да си навън.
- Става.
Кара ме да си сваля якето, за да ме провери за оръжие, и чак след това ме пуска. Нита поглежда към вратата, доколкото това и е възможно. Половината и тяло е в гипс. Едната и ръка е закопчана с белезници за рамката на леглото. Като че ли може да избяга в този гипс и с тази рана! Косата й е разрошена и на възли, но е все така хубава.
- Какво правиш тук? - пита.
Не и отговарям. Оглеждам ъглите на стаята за камери и виждам една точно срещу леглото й .
- Нямат микрофони - казва тя. - Тези работи не ги правят тук, само в града.
- Това е добре. - Придърпвам един стол и сядам срещу нея. - Дойдох, защото ми е нужна информация и само ти можеш да ми я дадеш.
- Вече им казах всичко, което считам, че трябва да знаят - поглежда ме гневно. -Нямам какво повече да казвам. Особено на тази, която ме простреля.
- Ако не те бях простреляла, нямаше да съм любимката на Дейвид и нямаше да знам всичко, което знам сега. - Хвърлям поглед към вратата. Параноята ме притиска, но едва ли някой ще седи да подслушва. - Имаме нов план. Аз и Матю. И Тобиас. Но трябва да влезем в лабораторията за оръжия.
- И си решила, че мога да ти помогна? - Нита клати глава. - Самата аз не успях да вляза, помниш, нали?
- Искам да знам повече за охранителната система. Само Дейвид ли знае паролата?
- Не само той. Това би било глупаво. Шефовете му също я знаят, но тук, в Бюрото, е единственият човек, да.
- Какво става, ако взривиш входа?
Тя свива устни толкова силно, че те почти изчезват от лицето □, и се заглежда в гипсираното си тяло.
- Активира се серумът на смъртта. В аерозол е и нищо не може да го спре. Дори и да си облечен със специално облекло, в крайна сметка си намира начин да се добере до кожата ти. Само че с предпазно облекло отнема малко повече време. Така пише в описанието му.