- Значи автоматично убиват всеки, който се опита да влезе без паролата?
- И това те изненадва?
- Май не - казвам и облягам лакти на коленете си. - И няма никакъв друг вариант да се влезе, освен с кода на Дейвид?
- Който, както сама видя, той няма никакво желание да споделя - казва тя.
- Има ли някакъв шанс генетично чист да се пребори със серума на смъртта?
- Не, никакъв.
- Повечето генетично чисти не могат да устоят на серума на истината, но аз мога -казвам.
- Ако искаш да си играеш със смъртта - давай. Аз приключих с това - отвръща уморено и отпуска глава на възглавницата си.
- Последен въпрос. Ако, да речем, реша да си поиграя със смъртта, откъде мога да намеря експлозив?
- И си си въобразила, че ще ти кажа...
- Не мисля, че ме разбираш добре. Ако планът ни успее, няма да гниеш в затвора, докато умреш. Ще се оправиш и ще си напълно свободна. Така че е в твой интерес да ми помогнеш.
Тя ме гледа, сякаш се опитва да разбере колко тежа и колко съм висока. Ръката и опъва белезниците и металът се впива в китката й.
- Реги има експлозиви - отговаря. - Може да ти обясни как да ги използваш, но не е много сръчен, когато трябва да се действа, затова, за Бога, не го вземай със себе си, освен ако не искаш да си детегледачка.
- Разбрах.
- Кажи му, че за да разбиеш тези врати, ти трябва двойно количество експлозив. Не са като другите, изключително устойчиви са.
Кимвам. Поглеждам часовника си - времето изтече. Ставам и връщам стола на мястото му в ъгъла.
- Благодаря за помощта - казвам.
- Какъв е планът? - пита тя. - Ако нямаш нищо против да ми споделиш.
Спирам и се поколебавам как да се изразя най-точно.
- Да речем, че изразът „генетично увреден“ ще бъде заличен от речника на всички.
Охранителят отваря вратата, вероятно за да ми се разкрещи, че се бавя, но аз вече вървя към него, така че си замълчава. Поглеждам през рамо. На лицето на Нита се е появила съвсем плаха усмивка.
40.
Тобиас
Амар се съгласи да ни вкара в града. Не се наложи да го убеждавам, защото е жаден за приключения, както и предполагах. Решаваме да се съберем след вечеря с Кристина, Питър и Джордж, който трябва да намери камион.
След това се връщам в хотелската стая, лягам на леглото и захлупвам лицето си с възглавницата. Какво да кажа на Зийк? „Много съжалявам, просто направих нещо, което мислех за правилно, но се оказа грешка, и понеже всички останали се грижеха за Юрая, аз не мислех, че...“
Минавам през всякакви сценарии. Хората влизат и излизат от стаята, отоплението ту се включва, ту се изключва, а аз лежа и се мъча да измисля какво да кажа. Решавам да не се оправдавам, няма смисъл. После започвам да планирам с какъв тон, с какви жестове, как... Накрая се вбесявам, хвърлям възглавницата в стената и сядам. Кара, която точно изглажда с длан несъществуващите гънки на съвсем чистата си риза, подскача от уплаха.
- Мислех, че спиш - казва.
- Извинявай.
Тя приглажда косата си, за да се увери, че всеки кичур е добре прибран. Движенията и са толкова бавни и премерени, че ми напомня как със същото внимание музикантите на Миротворците опъват струните на банджото.
- Искам да те питам нещо - казвам. - Лично е.
- Добре - съгласява се тя и сяда срещу мен на леглото на Трис. - Питай.
- Как намери сили да простиш на Трис, след като уби брат ти? Ако си и простила, разбира се.
- Хм... - Кара скръства ръце пред тялото си. - Понякога си мисля, че съм и простила... друг път не съм сигурна. Не знам как. Все едно да попиташ някой как продължава да живее, след като е загубил близък човек. Просто го правиш, прощаваш. На другия ден се събуждаш и пак прощаваш, и продължаваш да живееш. Всеки ден.
- А има ли нещо, което тя направи, за да не те боли толкова?
- Защо питаш? - Кара слага ръка на коляното ми. - Заради Юрая ли?
- Да - казвам твърдо и размърдвам крака си, за да отместя ръката □. Нямам нужда да ме потупват и да ме успокояват. Не искам да ме гледа с нежните си състрадателни очи, с разбиращо извитите си вежди, не ми трябва мекият и нежен глас. Не искам да задушава емоция, която предпочитам да запазя.
- Добре - казва тя, става и отново зазвучава делово. - Мисля, че най-важното нещо, което тя направи, бе че призна, без да се оправдава. Има разлика между това да си признаеш и да се оправдаеш. При оправданието неминуемо се опитваш да смекчиш нещата, да търсиш извинение за нещо, което не може да се бъде извинено. А признанието е да кажеш жестоката истина за престъплението, което си извършил. Точно от това имах нужда. И след като признаеш истината пред Зийк, няма да е зле да го