оставиш сам толкова дълго, колкото му е необходимо. Това е всичко, което можеш да направиш.
Кимвам.
- Но... Фор - добавя тя. - Не ти уби Юрая, не ти сложи експлозивите, които го раниха. Не ти измисли този план.
- Но аз участвах в него.
- О, я стига! Млъкни вече! - казва го с усмивка. - Случи се. Беше ужасно. Ти не си съвършеното човешко същество. Никой не е. Не бъркай тъгата си с вина!
Оставаме погълнати от самотата на тишината в празната стая. Опитвам се да пусна думите й в съзнанието си.
Вечерям с Амар, Джордж, Кристина и Питър. Седнали сме между шалтера с храната и няколко кофи за отпадъци. Супата в чинията ми изстива, преди да я изям.
Амар ни казва къде и кога да се срещнем. След това отиваме в коридора близо до кухнята, за да не ни гледат, и той изважда малка черна кутийка със спринцовки. Дава по една на Кристина, на Питър и на мен, заедно с антибактериални кърпички. Само Амар би се сетил да се погрижи за кърпички!
- Какво е това? - пита Кристина. - Няма да си го бия, преди да знам какво е.
- Добре - казва Амар и вдига ръце в знак, че се предава. - Има вероятност да сме все още в града, когато пуснат серума на паметта. Трябва да се ваксинираме с това нещо, освен ако не държите да забравите всичко, което знаете сега. Със същото ще инжектирате и семействата си, не се тревожете.
Кристина изпъва ръка и започва да си търси вена, а аз по навик забивам иглата във врата си, където десетки пъти съм си бил серума на страха. По едно време го правех по няколко пъти седмично. Амар забива спринцовката във врата си като мен. Забелязвам, че Питър само се преструва, че си бие ваксината. Когато натиска буталото, течността потича по врата му и той най-безцеремонно я избърсва с ръкава си.
Какво ли е да искаш да забравиш всичко?
След вечеря Кристина идва при мен и ми казва:
- Трябва да поговорим.
Тръгваме надолу по безкрайните стълби, които водят към подземията на генетично увредените. Когато стигаме долу, тя скръства ръце. Лилава светлина пада върху устата и носа й.
- Амар не знае, че опитваме да спрем рестартирането?
- Не - казвам. - Той е лоялен на Бюрото и не искам да го забърквам.
- Наясно си, че градът е все още на ръба на война. - Сега лицето и е обагрено в синьо. - Мотивът на Бюрото да предприеме такава стъпка е, че искат да предотвратят масовите убийства. Ако спрем... рестарта, Преданите ще атакуват Евелин, тя ще пусне серума на смъртта и ще загинат много хора... вероятно всички. Все още съм ти ядосана, но знам, че не искаш това. Знам, че не искаш и родителите ти да загинат.
- Ако трябва да ти отговоря честно, не ми пука за тях - заявявам.
- Не говориш сериозно - смръщва се тя. - Те са ти родители.
- О, съвсем сериозен съм. Искам да отида и да кажа на Зийк и на майка му какво не направих за Юрая. Като оставим това настрана, не ме е грижа какво ще стане с Евелин и
Маркъс.
- Добре, може би не ти пука за напълно разрушеното ти семейство, но не може да не ти пука от факта, че всички ще умрат! - казва тя, хваща ме здраво за рамото и ме принуждава да я погледна в очите. - Фор, малката ми сестра е там. Ако Преданите и Евелин започнат война, тя ще пострада, а аз няма да съм в града, за да я спася.
Видях семейството на Кристина, когато дойдоха в деня за свиждане. Тогава за мен Кристина все още бе приказлива и шумна като всеки трансфер от Прямите. Гледах как майка и оправя якичката на ризата и с горда усмивка. Ако пуснат серума на паметта, този спомен ще бъде да изличен от съзнанието на майка □. Ако ли не, семейството и ще се окаже в капана на поредната битка за надмощие.
- Какво предлагаш да направим? - питам.
Кристина ме пуска.
- Трябва да има начин да предотвратим сблъсъка, но без всички да се събудят без спомени.
- Може би има - съгласявам се. Досега не се бях замислял за това, защото не ми се струваше необходимо. А всъщност е много необходимо. - Имаш ли някакви идеи?
- Ако погледнеш на нещата реалистично, в случая става дума за сблъсък между родителите ти. Майка ти срещу баща ти - казва тя. - Не можеш ли да говориш с тях, да им кажеш нещо, което да ги спре да се избиват, повличайки покрай себе си невинни хора?
- Да говоря с тях? Да им кажа нещо? Ти имаш странно чувство за хумор. Те не слушат никого. Няма да направят нищо, ако то не им носи лична облага.
- Значи не можеш да го направиш, така ли? Ще оставиш града да се разкъса на парчета?
Свеждам поглед към яркозелената светлина, която пада върху обувките ми. Замислям се. Ако имах други родители - разумни родители, които не се ръководят от болката, гнева и жаждата за отмъщение, - можеше и да стане. Може би биха се вслушали в сина си. За съжаление, нямам други родители, а разполагам само с тези.