Значи аз трябва да умра.
- Защо според теб Тобиас те изведе от града, преди да те екзекутират? - Гласът ми е тих и студен. Миризмата на белина започва да ме задушава. - Може би защото не ми пука дали си жив, или мъртъв? Защото изобщо не ми пука за теб? А?
„Той трябва да умре“ - мисли си част от мен.
„Не, не искам да го загубя“ - настоява друга част.
Не зная коя да послушам, на коя да се доверя.
- Защо си мислиш, че не разбирам, когато ме гледат с омраза? - клати глава Кейлъб. - Виждам презрението ти всеки път, когато благоволиш да ме погледнеш, колкото и рядко да го правиш.
Очите му лъщят от сълзите. За първи път от моята несъстояла се екзекуция го виждам да се разкайва. Не се оправдава, не бълва хилядите си извинения. За първи път оттогава виждам своя брат, а не страхливеца, който ме продаде на Джанийн Матюс. Опитвам се да преглътна, но гърлото ми е свито.
- Ако го направя... - започва той.
Аз поклащам глава отрицателно, но той вдига ръка и ме спира.
- Млъкни! - казва. - Беатрис, ако го направя, мислиш ли, че ще намериш сили да ми простиш?
Когато някой направи грешка спрямо теб, и двамата носите поравно теглото на тази грешка - болката ви тежи поравно. В такъв случай прошката означава само едно - да избереш да носиш цялата тежест сам, а не да обременяваш другия. Предателството на Кейлъб е нещо, което и двамата носим, и откакто го извърши, всичко, което исках да стори, е да поеме своя дял от теглото. Не мисля, че съм способна да нося вината му съвсем сама - че съм достатъчно силна или достатъчно добра.
Но го гледам как върви напред към участта си и разбирам, че трябва да бъда достатъчно силна и достатъчно добра, ако той ще се жертва за всички ни.
- Да - отговарям задавено. - Но това не е основателна причина да правиш такова нещо.
- Имам изобилие от причини - казва той. - Ще го направя. Разбира се, ще го направя.
Отказвам да проумея какво се е случило току-що.
Матю и Кейлъб изостават, за да пробват защитния костюм, който ще предпази брат ми достатъчно дълго, за да влезе и да пусне серума на паметта. Изчаквам другите да се разотидат и си тръгвам насаме с мислите си.
Преди няколко седмици бих била първата доброволка за тази мисия. И наистина тогава отидох в централата на Ерудитите с пълното съзнание, че там ме чака само смърт. Но не защото бях самоотвержена или смела, не. Причината да отида бе, че се чувствах ужасно виновна и исках да се отърва от мъката и болката. Това ли е мотивът на Кейлъб? Наистина ли трябва да му позволявам да умре, за да изплати дълга си към мен?
Вървя по коридора под дъгата от светлини. Дори не мога да си мисля за някаква алтернатива. По-лесно ли ще ми е да загубя Кара, Кристина или Матю? Не. Истината е, че не мога да си позволя да загубя никого от тях, защото са ми добри приятели, а Кейлъб... не е. Дори преди да ме предаде, той ме изостави заради Ерудитите, без да поглежда назад. Аз бях тази, която заряза инициацията си, за да отиде да го види, а той през цялото време се чудеше какво правя там.
Колкото до мен - вече не искам да умирам. Готова съм да нося бремето на вината и скръбта, да понеса всички трудности, които животът ще ми поднесе. Някои дни са по-трудни от други, но съм готова да ги посрещна всичките. Този път не мога да се жертвам.
Ако трябва да съм напълно честна пред себе си, изпитах облекчение, когато Кейлъб предложи да се жертва.
Изведнъж мисълта за това става непоносима. Стигам до хотела и се насочвам към спалнята ни с желанието просто да се строполя на леглото и да заспя, но Тобиас ме чака в коридора.
- Добре ли си? - пита той.
- Да, но това не е редно - казвам и докосвам челото си. - Чувствам се сякаш вече оплаквам смъртта му. Сякаш умря още когато го видях в централата на Ерудитите, докато бях затворена там.
Скоро след това бях признала на Тобиас, че съм изгубила цялото си семейство. И тогава ми бе казал, че той ще бъде моето семейство.
Всичко между нас е свързано - приятелство, любов, семейство. Вече не мога да направя разлика кое какво е.
- Аскетите имат едно учение за това, нали знаеш - казва той, - кога да позволиш на някого да се жертва за теб, дори да е егоистично. Те казват, че ако саможертвата е единственият начин на този човек да ти покаже, че те обича, не трябва да го спираш, а да я приемеш. Учат, че това е най-големият дар, с който можеш да го наградиш. Така, както майка ти и баща ти загинаха за теб.
- Не съм сигурна, че мотивът му е точно любов - казвам и затварям очи. - Струва ми се, че по-скоро е чувството за вина.
- Може би - съгласява се Тобиас. - Но защо би се чувствал виновен за предателството си, ако не те обичаше?