- Добро утро - казвам.
- Тихо - прошепва. - Ако не му обърнем внимание, може да си иде.
Притискам я към себе си, ръката ми е върху бедрото □. Очите и са широко отворени и концентрирани, макар че се е събудила само преди секунди. Целувам бузата □, брадичката, после устните ми се задържат върху шията. Тя ме притиска, чувам въздишката й в ухото си.
Самоконтролът ми ще изчезне напълно след пет, четири, три...
- Тобиас - прошепва тя. - Никак не искам да го казвам, не и в този миг, но... май днес трябва да свършим няколко неща.
- Могат да почакат - казвам и целувам бавно татуировката на рамото й.
- Не могат.
Отпускам се на възглавницата и телата ни се разделят. Усещам свиреп студ без меката й топлина плътно до мен.
- Да, относно това... Мислех си, че брат ти няма да е зле да се поупражнява да стреля.
- Добра идея - казва тихо тя. - Стрелял е с пистолет... колко, веднъж? Или най-много два пъти.
- Мога да го науча - предлагам. - Ако съм добър в нещо, то това е да се прицелвам. И може би ще се почувства по-добре, ако се занимава с нещо.
- Благодаря ти - казва тя, изправя се и сресва косата си с пръсти. На утринната светлина изглежда още по-светла, сякаш някой е вплел златни нишки в нея. - Знам, че не го харесваш, но...
- Но ако искаш да забравиш какво ти причини - стискам ръката и в моята, - и аз ще се постарая да направя същото.
Тя се усмихва и ме целува.
Обирам с длан водата от косата си - така и не остана време да я изсуша. С Трис, Кейлъб и Кристина сме на стрелбището в подземието на генетично увредените. Помещението е студено, няма почти никаква светлина, и е пълно с какво ли не - оръжия, наушници, каски, мишени, - всичко, от което се нуждаем. Избирам тренировъчен пистолет
с дължината и теглото на истински и го подавам на Кейлъб.
Пръстите на Трис се вплитат в моите. Всичко е толкова леко тази сутрин. Всяка усмивка, всеки смях, всяко движение, всяка дума.
Ако успеем, след ден Чикаго ще бъде в безопасност, Бюрото ще е променено завинаги и с Трис ще започнем живота си заедно и свободни, където и да е. Може би дори на място, където да продам пушките и ножовете за по-полезни неща - отвертки, пирони, мотики. Тази сутрин осъзнавам, че мога да имам всичко.
- Патроните не са истински - обяснявам. - Но са ги направили така, че максимално да приличат на такива. Усещането ще е като от пистолета, който ще имаш.
Кейлъб подхваща оръжието с върха на пръстите си, сякаш се страхува, че ще се разпадне в ръцете му. Засмивам се.
- Урок номер едно - не се страхувай от оръжието. Хвани го здраво. И преди си държал такова нещо. Помниш ли като ни изкара от сградата на Миротворците с един изстрел?
- Това не беше стреляне, а случайност - казва Кейлъб и започва да оглежда пистолета от всички страни. Езикът му се плъзва по вътрешната страна на бузата му и я издува, като че обмисля сериозен научен проблем. - Не на умение.
- По-добре щастлива случайност, отколкото нещастна - кимвам. - Сега можем да поработим и върху уменията ти.
Поглеждам към Трис, тя ми се усмихва, обръща се и прошепва нещо в ухото на Кристина.
- Вие двечките защо сте тук? Да помагате или какво, Дървената? - изричам с онзи глас, с който им говорех като инструктор, само че сега е на шега. - Можеш да си поупражняваш малко дясната ръка, ако си спомням правилно. И ти, Кристина!
Те са нацупват, но покорно отиват да си вземат пистолети.
- Добре, сега се обърни към мишената и махни предпазителя - казвам. Тя е в дъното на помещението и е доста по-модерна от дървените мишени на Безстрашните. Има три кръга - зелен, жълт и червен, така че е по-лесно да се разбира къде е попаднал куршумът. - Искам да видя как стреляш без указания.
Той вдига пистолета, разкрачва леко крака, изпъва рамене, сякаш се кани да вдига някаква тежест, и стреля. Оръжието рипва назад и нагоре и куршумът се забива в тавана. Слагам ръка върху устата си, за да прикрия усмивката си.
- Няма нужда да се кикотиш - изсумтява Кейлъб, очевидно раздразнен.
- Не всичко се научава от книгите, нали? - обажда се Кристина. - Трябва да хванеш с две ръце. Няма да изглеждаш суперпечен така, но пък и няма да стреляш по тавана.
- Изобщо не мисля дали ще изглеждам... печен!
Кристина се прицелва и стреля. Куршумът удря рамката на мишената, отскача и пада на земята. На мястото, където е ударил, се появява светлинен индикатор. Де да имах такава технология, когато се учех да стрелям!
- О, чудесно - казвам на глас. - Уцели въздуха около тялото на врага. Наистина полезно!
- Малко съм позагубила тренинг - признава си Кристина, но без да се усмихне.