- Трябва да го откараме в болницата - казвам. Не знам на кого. Може би никой не ме чува, всички са се разбягали.
Поглеждам през рамо към Трис и към Ерудита, който не помръдва.
- Той... дали е... ?
Пръстите и са на шията му и се опитват да напипат пулса му. Очите и са огромни, празни. Поклаща глава. Не, не е жив. Така и предполагах.
Затварям очи. Виждам само обърнатите разрушени купели. Виждам разсипаното им, попиляно по улиците съдържание. Купчини от нищо. Символите на целия наш предишен живот са унищожени, един човек е убит, други са ранени. Защо?
За нищо. Заради празното, тесногръдо мислене на Евелин. Заради глупавата и представа за град, в който иска да накара хората да се откажат от кастите си, да им отнеме ценностите против волята им.
Казваше, че иска да имаме повече от пет избора. А какво стана? Сега нямаме нито един.
Винаги съм знаел, а сега вече съм сигурен, че не мога да и бъда верен, не мога да и се подчинявам. Никога няма да мога.
- Трябва да тръгваме - казва Трис. Зная, че не говори за Мичиган Авеню, нито пък за тръгване към болница. Казва, че е време да си тръгнем от града.
- Трябва да тръгваме - повтарям аз.
Болницата в централата на Ерудитите мирише на лекарства и на всякакви химикали. Миризмата е толкова силна, че когато вдишвам, имам чувството, че се полепва и наслагва като песъчинки в носа и в дробовете ми. Затварям очи. Трябва да изчакам Евелин.
Толкова съм ядосан. Не искам да седя тук, не искам да я чакам. Искам само да си опаковам нещата и да тръгна. Сигурен съм, че сама е планирала тази демонстрация. Как иначе щеше да знае от предния ден? И вероятно е била сигурна, че нещата ще излязат от контрол, както и стана. Знаела е, че напрежението ще ескалира. И въпреки това го е направила. Да покаже, да се докаже, да изрази виждането си за кастите, това за нея е много по-важно от безопасността на хората. Загинали хора? За нея няма никакво значение. Не знам защо това отново ме поразява.
Чувам как вратите на асансьора се отварят. И после гласът й:
- Тобиас!
Хуква към мен, улавя лепкавите ми от кръвта ръце в своите. Кафявите и очи са разширени от ужас и страх.
- Ранен ли си? - пита.
Тревожи се за мен? Мисълта, че може да изпитва тревога, ме пробожда като игла. Вероятно ме обича. Защо иначе да се тревожи за мен? Може би все още е способна да обича.
- Кръвта е на Едуард. Пренесох го тук.
- Как е той? - пита.
- Мъртъв.
Не зная по какъв друг начин да й го кажа.
Тя се отдръпва, пуска ръцете ми, свива се и сяда на един от столовете. Майка ми прие Едуард, след като Безстрашните го раниха. Вероятно го е обучавала да бъде отново боец, макар че е загубил окото, кастата и статута си. Никога не съм предполагал, че са били толкова близки. Блесналите и от сълзи очи, треперещите и пръсти - едва сега го разбирам. Това е единствената силна емоция, която си позволи да покаже от времето, когато бях дете и баща ми размаза тялото й в стените на всекидневната ни.
Опитвам се да напъхам спомена в някое от чекмеджетата на съзнанието си, но всяко едно от тях е прекалено малко да го побере.
- Съжалявам - изричам. Не съм сигурен дали наистина съжалявам, или го казвам, за да си мисли, че съм все още на нейна страна. После колебливо питам: - Защо не ми каза за демонстрацията?
- Не знаех - поклаща глава.
Лъже. Сигурен съм. Решавам да и позволя да ме лъже. Искам да остана на нейна страна. На нейната добра страна. Трябва да избягвам всякакви конфликти с нея. Или може би просто не искам да човъркам проблема след смъртта на Едуард. Понякога ми е много трудно да определя къде свършва стратегията и къде започва съчувствието ми към нея.
- Можеш да влезеш да го видиш, ако искаш - казвам и се почесвам зад ухото.
- Не. - Видът и подсказва, че мисълта и е отплувала някъде далеч. - Знам многс добре как изглеждат труповете. - Отдалечава се още повече.
- Може би е време да си вървя.
- Остани - казва. Докосва празния стол между нас. - Моля те.
Сядам до нея. И колкото и да се убеждавам, че съм само един агент под прикритие, който изпълнява определени задължения пред мнимия си лидер, се чувствам като обикновен син, който утешава опечалената си майка.
Седим един до друг, дишаме в ритъм, раменете ни се докосват, мълчим.
7.
Трис
Кристина върти някакво черно камъче между пръстите си, докато вървим. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная, че не е камъче, а парче въглен от купела на Безстрашните.