Свивам ръце в юмруци, за да спрат да треперят.
Виждам Матю в края на коридора, върви към мен с ръце в джобовете на синята си униформа. Крачи спокойно, но стъпките му кънтят тежко.
- Здрасти.
- Здрасти - казвам.
- Току-що ваксинирах Нита. Днес е в хубаво настроение.
- Това е добре.
- Значи ще доведеш семейството му? Така поне ми каза Трис.
- Майка му и брат му.
Познавам майката на Зийк и Юрая - дребна жилава жена, която е от малкото Безстрашни, имащи ценната дарба да се справят с нещата тихо и без много да се церемонят. Харесвам я и се страхувам от нея.
- Нямат ли баща? - пита Матю.
- Починал е, когато са били много малки. Нищо необичайно при Безстрашните.
- Да, прав си.
Постояваме мълчаливо и съм благодарен, че не съм сам. Присъствието на Матю ми помага да не грохна под тежестта на вината и скръбта. Зная, че Кара е права. Не аз го убих, но все още не ме напуска усещането, че съм виновен. Вероятно ще живея с тази вина до края на дните си.
- Все се каня да те питам - казвам след известно време - защо ни помагаш? Рискът за теб е много голям, а и не си лично засегнат.
- Всъщност съм - отвръща той. - Дълга история.
Скръства ръце, а после опипва връвта около врата си.
- Имаше едно момиче... - казва ми. - Беше генетично увредена и не ми беше позволено да се виждам с нея, нали? Тук ни карат да се събираме с хора, които са генетично чисти, намират ни оптималния вариант, за да дадем здраво и генетично чисто поколение. Е, на мен не ми харесваше тази работа, а и забраненият плод е сладък... Започнахме да излизаме. Не очаквах, че ще се получи нещо сериозно, но...
- Но стана сериозно - довършвам вместо него и той кимва.
- Да. Не друг, а точно тя ме убеди, че позицията на Бюрото за генетичните увреждания е неправилна. Тя беше по-добър човек, отколкото аз някога ще бъда. И после я нападнаха. Няколко чисти я пребиха. Винаги говореше каквото мисли, без да се съобразява пред кого. Може би затова я пребиха, или пък просто ей така, без причина.
Поглеждам към връвта на врата му. Странно, винаги съм си мислел, че е черна, но сега виждам, че всъщност е тъмнозелена. Като цвета на униформите на генетично увредените.
- Както и да е. Тя пострада много лошо. Но едно от момчетата, които я пребиха, е син на консултант. Той излъга, че са действали при самозащита, и ги пуснаха. Наказаха ги с малко общественополезен труд. Но аз знаех истината. Освободиха ги, защото я смятаха за много по-нищожна от тях. Все едно бяха пребили някакво животно.
Темето, вратът и гръбнакът ми се сковават и после изтръпват до безчувственост.
- Какво...
- Какво стана с нея ли? - Матю ме поглежда и продължава: - Почина една година по-късно по време на операция, която уж трябваше да и помогне. Каква случайност! Инфекция! - Ръцете му се отпускат безпомощно до тялото. - В деня, в който издъхна, започнах да помагам на Нита. Последният и план не ми хареса, затова и отказах. Но пък и не се опитах да я спра.
Започвам да прехвърлям през съзнанието си нещата, които би трябвало да кажа, но в този момент съчувствените думи ми се струват излишни. Вместо това просто оставям тишината да се разстеле между нас. Това е единственият адекватен отговор на всичко, което ми сподели, единственото нещо, което не умаловажава трагедията.
- Знам, че не ми личи, но аз мразя тези хора - казва Матю.
Мускулите на лицето му са изопнати. Никога не съм виждал топлина в него, но не бях виждал и хлад. Това се е случило - изградил е ледени стени около себе си, очите и дъхът му също са от лед.
- И аз бих предложил да отида вместо Кейлъб, ако толкова много не ми се искаше да ги видя как се гънат като червеи и се мотаят под въздействието на серума на паметта, без да имат представа кои са. Защото точно това се случи с мен, когато тя почина.
- Заслужено наказание - казвам.
- По-добро от това да ги убиеш - кимва Матю. - А и аз не съм убиец.
Чувствам се неловко. Не всеки ден можеш да надникнеш зад добродушната маска на човек и да зърнеш най-тъмните му страни. Не е приятно, когато ти се случи.
- Много съжалявам за Юрая - казва Матю. - Ще те оставя насаме с него.
После отново прибира ръце в джобовете си и тръгва по коридора, подсвирквайки си с уста.
43.
Трис
Спешното заседание е същото като предишното: потвърждават, че ще разпръснат серума над градовете тази вечер, обсъждат кои самолети ще се използват и в колко часа ще тръгнат. С Дейвид си разменяме няколко любезни думи и когато свършваме, се изнизвам, докато другите седят и пият кафе.