Тобиас ме завежда в цветната градина. Говорим си, целуваме се, разглеждаме странните растения. Може би това правят нормалните хора, когато излизат на среща -бъбрят си за незначителни неща, смеят се. Имали сме толкова малко такива моменти. През повечето време бягаме от една опасност към друга. Но някъде напред, недалеч от хоризонта виждам времето, когато ще можем да спрем. Ще изтрием паметта на хората тук и заедно ще изградим наново това място. Може би тогава ще разберем дали спокойните мигове ни харесват повече от напрежението.
С какво нетърпение чакам да дойде това време!
Най-накрая Тобиас и другите трябва да тръгнат. Аз заставам на по-високото стъпало в градината, а той остава на по-долното, та очите ни да са на едно ниво.
- Не ми харесва, че няма да съм с теб тази вечер - казва той. - И не ми се струва правилно да те оставям сама тук с такава огромна задача.
- Мислиш, че няма да се справя ли? - казвам леко отбранително.
- Не, не е това. - Той докосва лицето ми и опира чело в моето. - Просто не искам всичко да се струпва на твоите плещи.
- А аз не искам сам да се изправяш пред семейството на Юрая - отвръщам нежно. -Но май се налага да свършим тези неща поотделно. Радвам се, че ще мога да остана за малко с Кейлъб преди... знаеш. Щеше да е хубаво да не се притеснявам за теб през цялото време.
- Да. - Той затваря очи. - Не знам как ще дочакам до утре. Тогава ще съм тук, ще сме свършили с всичко и ще можем да решим спокойно какво следва.
- О, предвидила съм много неща за бъдещето - казвам и притискам устни към неговите.
Ръцете му бавно слизат от лицето към раменете ми и после се плъзват внимателно по гърба. Пръстите му се промушват под блузата ми топли и настоятелни.
Усещам всичко наведнъж - устните му върху моите, вкусът на целувката ни, ръцете му върху кожата ми, оранжевата светлина над затворените ми клепачи, ароматът на зеленина - жива и дишаща. Когато се отдръпвам, той отваря очи и виждам тъмносиния цвят, който ме кара да се чувствам в безопасност, сякаш сънувам.
- Обичам те - казвам.
- Обичам те - отвръща той. - Ще се видим съвсем скоро.
Целува ме отново, нежно и меко, и тръгва. Оставам в сиянието на залеза, докато слънцето не изчезва съвсем.
Време е да отида при брат си.
44.
Тобиас
Проверявам мониторите в контролната зала, преди да тръгна за срещата с Амар и Джордж. Евелин се е скрила в централата на Ерудитите с безкастовите си помощници и заедно изучават картата на града. Маркъс и Йохана са в сграда на Мичиган Авеню, малко на север от небостъргача Ханкок. Имат събрание.
Надявам се да останат на тези места през следващите няколко часа, докато реша кой от двамата си родители да залича. Амар ни дава малко повече от час да намерим семейството на Юрая и да се върнем обратно незабелязани. Така че ще имам време само за единия.
Снегът трупа навън, танцува с вятъра. Джордж ми подава пистолет.
- В града сега е опасно - казва ми. - Заради цялата история с Преданите.
Вземам пистолета, без дори да го погледна.
- Всички ли са запознати с плана? - пита Джордж. - Ще наблюдавам какво става с вас от мониторите на малката контролна зала. Ще видим колко ще съм ви полезен, не съм сигурен, че с този сняг ще имам добра видимост.
- Къде ще са останалите охранители?
- Сигурно ще пият - отвръща Джордж. - Казах им да си вземат една почивна вечер. Никой няма да забележи, че камионът липсва. Всичко ще е наред, обещавам.
Амар му се усмихва и казва:
- Добре, да тръгваме.
Джордж стиска ръката на Амар и после ни маха. Докато всички се отдалечават към камиона, аз забавям крачка, хващам Джордж и му казвам:
- Не ми задавай никакви въпроси, защото, така или иначе, няма да ти отговоря, но веднага си инжектирай ваксината срещу серума на паметта. Разбираш ли ме? Веднага. Отиди при Матю, той ще ти помогне.
Той ме поглежда намръщено.
- Просто го направи - казвам и тръгвам към камиона.
Снежинките кацат по косата ми, виждам дъха си с всяко издишване. Вие се като дим от комин. Кристина се приближава до мен и уж случайно се удря в рамото ми. Пуска нещо в джоба ми. Ампула.
Виждам, че Питър ни гледа много внимателно, докато сядам на предната седалка. Несигурен защо иска да дойде с нас, но знам, че трябва да го държа под око.
В камиона е топло. Скоро снегът по дрехите и косите ни се превръща в капки вода.
- Късметлия си - казва Амар и ми подава екран с осветени линии, оплетени като вени. Когато се заглеждам по-отблизо, разбирам, че това са улици, а светлите линии показват пътя, по който трябва да минем. - Ти ще ни ориентираш по картата.