- За какво ти е карта? - питам учудено. - Не ти ли мина през ума просто да се насочиш към големите сгради?
- Няма да караме направо към града - казва недоволно той. - Ще минем по заобиколен маршрут.
Поглеждам картата и виждам синя точка. Това сме ние. Амар натиска газта и камионът тръгва през снега, който вали толкова силно, че едва виждаме на няколко метра пред себе си.
Сградите, покрай които минаваме, изглеждат като тъмни фигури, надзъртащи иззад бяло снежно платно. Амар кара бързо, като разчита, че камионът е достатъчно тежък, за да не се подхлъзне. След малко измежду снежинките виждам светлините на града. Бях забравил колко близо сме всъщност, защото всичко отвъд стената е напълно различно.
- Не мога да повярвам, че се връщаме - обажда се Питър тихо, но по тона му личи, че не очаква някой да му отговори.
- И аз - казвам. И това е самата истина.
Бюрото е запазило прилична дистанция от останалия свят и така намеренията им изглеждат още по-зловещи. Имали са възможността да ни помогнат да продължим да си живеем в кастите, както сме свикнали, но вместо това ни оставиха да се разпаднем. Да умираме. Да се избиваме помежду си. Едва сега, когато ценният им генетичен материал е по-застрашен от приемливото за тях ниво, решават да се намесят. И то как!
Камионът подскача по релсите, а Амар се стреми да кара близо до високата стена в наше дясно.
Поглеждам Кристина в огледалото за обратно виждане. Дясното и коляно подскача трескаво.
Все още не знам чия памет ще изтрия - на Евелин или на Маркъс?
Обикновено бих потърсил по-безкористния вариант, но в случая всяко решение е егоистично. Ако изтрия паметта на Маркъс, ще залича човека, от когото все още се страхувам. Това би означавало да се освободя от влиянието му.
Ако пък изтрия паметта на Евелин, ще имам нова майка, която никога няма да ме изостави, няма да действа заслепена от желание за мъст и няма да контролира всички, за да не й се налага да им се доверява.
Когото и да избера, ще е добре за мен. Но кое ще помогне повече на града?
Вече не знам.
Протягам ръце към топлия вентилатор на таблото на колата, за да ги сгрея. Минаваме покрай изоставения влак, който видяхме на идване. Светлините на фаровете се отразяват в металния му корпус. Стигаме мястото, което бележи края на външния свят и слага началото на експеримента - някой е начертал линия на земята.
Амар минава през линията, сякаш тя не съществува. Предполагам, че с времето е избледняла за него и той е започнал да свиква все повече с новия си живот. А за мен е като пътуване от истината обратно в лъжата, като връщане назад към детството ми. Гледам как пътната настилка, стъклото и металът отстъпват и пусти полета заемат мястото им. Снегът пада по-меко и почти виждам града на хоризонта пред нас - сградите са просто сенки, по-тъмни от облаците в нощното небе.
- Къде ще търсим Зийк? - пита Амар.
- Зийк и майка му са към групата на бунтовниците - казвам. - Предполагам, че ще ги намерим там, където има най-много Предани.
- Колегите от контролната зала казаха, че повечето от тях са се преместили на север от реката, близо до небостъргача Ханкок - кимва Амар. - Спуска ли ти се по стоманеното въже?
- Категорично не.
Амар се разсмива.
Отнема ни още час да стигнем и когато виждам Ханкок, започвам да се изнервям въпреки разстоянието.
- Хм... Амар... - обажда се Кристина от задната седалка. - Много се извинявам, знам, че не бива да спираме, но наистина ми се налага да сляза. И... сещаш се... пишка ми се.
- Баш сега ли? - пита Амар. - Не можеш ли да почакаш?
- Сега, да. Просто...
Амар въздъхва и спира камиона.
- Никой да не излиза и никой да не гледа - казва тя и скача навън.
Виждам как се скрива зад камиона и започвам да чакам. Когато разрязва гумата, усещам само леко трепване на камиона, но ако не го очаквах, нямаше да разбера нищо. Когато се връща, дрехите и косата и са покрити със снежинки, а на лицето и има лека усмивка.
Понякога, за да бъдат спасени много хора от ужасна съдба или смърт, е нужно само да се намери един човек, който да се навие да направи нещо по въпроса. Дори и това нещо е инсценирано ходене до тоалетната.
Амар подкарва и в началото не усеща нищо, но след няколко минути камионът започва да си тресе, все едно се движим по шосе, осеяно с дупки.
- Мамка му! - изкрещява Амар и поглежда стрелката за скоростта. - Не е за вярване!
- Гума? - питам.
- Да - въздъхва той и натиска спирачките.
- Ще сляза да видя - казвам, скоквам от камиона и минавам отзад да огледам. Задните гуми са съвсем спаднали, след като Кристина ги е разрязала с ножа си. Надниквам през задното стъкло, за да се уверя, че има само една резервна гума, и се връщам да им съобщя новината.