- Може би просто искат да увеличат охраната, преди да пуснат вируса - отвръща Матю. - Или са се досетили, че кроим нещо. Но ако беше така, вече щяха да са ни арестували.
Поглеждам Кейлъб. Минутите, които бях заделила за него, падат като мъртви листа, изтръгнати от клоните на есенно дърво.
Прекосявам стаята и вземам пистолетите. В ума ми изплуват думите на Тобиас вчера -че според Аскетите можеш да допуснеш някой да се жертва за теб, само ако това е единственият начин за него да ти покаже, че те обича.
Но това не е мотивът на Кейлъб.
46.
Тобиас
Обувките ми се плъзгат по заснежения тротоар.
- Не се ваксинира вчера - казвам на Питър.
- Не.
- Защо?
- Защо да ти казвам?
Пръстът ми неволно опипва ампулата със серума в джоба ми.
- Дойде с мен, само защото знаеш, че имам серума на паметта, нали? Ако искаш да ти го дам, няма да е зле да ми дадеш причина.
Той отново поглеждна към джоба ми. Вече съм сигурен, че е видял, когато Кристина ми го даде.
- Предпочитам просто да го взема от теб - казва.
- Моля ти се. - Поглеждам нагоре, за да видя как снегът се трупа по сградите. Тъмно е, но луната осветява пътя ни. - Вероятно си вярваш, че умееш да се биеш добре, но сам знаеш, че не можеш да победиш мен.
Без никакво предупреждение той ме удря силно, аз се подхлъзвам и падам. Изпускам пистолета си и снегът почти го покрива. „Ето ти един добър урок да не се перчиш толкова много“ - си казвам и скачам на крака. Питър ме хваща за яката и ме удря отново. Пак се подхлъзвам, но този път запазвам равновесие и стоварвам лакътя си с все сила в стомаха му. Той ме изритва в крака толкова силно, че целият изтръпвам. После се вкопчва в якето ми и ме придърпва към себе си.
Ръката му опипва джоба и търси серума. Опитвам се да го избутам, но е стъпил здраво и уверено, а кракът ми продължава да е безчувствен. Изревавам гневно, замахвам със свободната си ръка и забивам лакът в устата му. Ръката зверски ме заболява - не е лесно да удариш някого в зъбите, - но пък си струва. Питър изкрещява и пада в средата на улицата, притиснал лице с ръцете си.
- Знаеш ли защо печелеше битките по време на инициацията? - питам. Не чакам да ми отговори. - Защото си жесток. Защото обичаш да нараняваш хората. Защото си мислиш, че си специален и че всички около теб са мижитурки, които не могат да вземат трудни решения, за разлика от теб.
Започва да се изправя, ритвам го и той пак се свлича на земята. Стъпвам върху гърдите му, точно под гърлото, и натискам с все сила. Погледът ми среща неговия и виждам две големи невинни очи. Нямат нищо общо с това, което е отвътре.
- Не си специален - продължавам. - И аз обичам да наранявам хора. И аз мога да вземам най-жестоки решения. Разликата между мен и теб е, че аз го правя само понякога, а ти - винаги. И затова си зъл.
Прекрачвам го и тръгвам надолу по Мичиган Авеню. Не съм минал и няколко метра, когато го чувам:
- Ето защо искам серума. - Гласът му трепери.
Спирам, но не се обръщам. Не искам да виждам лицето му точно в този момент.
- Искам серума, защото ми се гади от мен самия. Писна ми да върша зло, да се наслаждавам на това и да се чудя какво не ми е наред. Искам това да приключи. Искам да започна отначало.
- И не мислиш, че само един страхливец би направил такъв избор? - питам през рамо.
- Мисля, че не ме интересува дали съм страхливец, или не.
Усещам как гневът ми спада като спукан балон и въртя ампулата между пръстите си в джоба си. Чувам го как се изправя и изтупва снега от себе си.
- Не се опитвай да си играеш повече с мен - казвам - и обещавам, че ще ти позволя да започнеш отначало, когато всичко това свърши. Нямам причина да не го направя.
Той кимва и продължаваме да крачим през девствения сняг към сградата, в която видях майка си за последен път.
47.
Трис
В коридора е настанала изнервяща тишина, въпреки че е пълно с хора. Някаква жена ме удря с рамо и после се извинява. Вървя близо до Кейлъб, за да не го изгубя от поглед. Понякога ми се иска да съм малко по-висока, за да не виждам от света само плътна група тела.
Вървим бързо, но не тичаме. Колкото повече охрана срещаме, толкова по-нервна ставам. Раницата с предпазния костюм и експлозивите подскача на гърба на Кейлъб. Хората се движат във всички посоки, но скоро ще стигнем до коридора, в който никой няма причина да бъде.
- Май нещо е станало с Кара - казва Матю. - Осветлението вече трябваше да е изключено.
Кимвам. Усещам как пистолетът опира в хълбока ми, прикрит от широката ми риза. Надявах се да не ми се наложи да го използвам, но по всичко личи, че няма да ми се размине. И дори и с негова помощ има вероятност да не успеем да стигнем до лабораторията.