Правя знак на Кейлъб и Матю и тримата спираме в центъра на коридора.
- Имам идея - казвам. - Разделяме се. Аз и Кейлъб тичаме към лабораторията, а ти трябва да им отклониш вниманието.
- Как да им отклоня вниманието?
- Нали имаш пистолет? Стреляй във въздуха.
Той се колебае.
- Направи го - казвам през стиснати зъби.
Матю вади пистолета, аз хващам Кейлъб за лакътя и го бутам напред по коридора. Преди да завием, се обръщам и виждам как Матю стреля във въздуха и чупи единия от прозорците на тавана. Хуквам и влача Кейлъб със себе си. Въздухът се изпълва с писъци и трошащо се стъкло, а ние тичаме в обратната на жилищните помещения посока, там където никой не бива да стъпва.
Всичко, което съм научила при Безстрашните, си идва на мястото. Дишането ми става по-дълбоко, докато вървим по маршрута, който определихме сутринта. Умът ми се прочиства и поглеждам към Кейлъб, с надеждата да видя, че и с него се случва същото. Но цялата кръв се е оттеглила от бялото му лице и той едва диша. Хващам го по-здраво, за да усети подкрепата ми.
Завиваме, обувките ни скърцат по плочките. Озоваваме се в празния коридор с огледален таван. Усещам триумф - познавам това място и не сме далеч. Ще успеем.
- Спрете! - изкрещява някой зад нас.
Охраната. Намерили са ни.
- Спрете или ще стреляме! - викат пак.
Кейлъб потреперва и вдига ръце. Аз също вдигам ръце и го поглеждам.
Усещам как всичко в мен се забавя - мислите ми, ритъмът на сърцето ми.
Поглеждам Кейлъб. Вече не виждам страхливеца, който ме предаде на Джанийн Матюс, и не чувам последвалите му извинения.
Докато го гледам, виждам момчето, което държи ръката ми в болницата, когато мама си счупи китката, момчето, което ми каза, че всичко ще бъде наред. Виждам брата, който в нощта преди Изборната церемония ме насърчи да направя избора за себе си, а не заради семейството си. Виждам всичко онова, което е - умен, ентусиазиран, наблюдателен, тих, внимателен.
Той е част от мен и винаги ще бъде. И аз съм част от него. Не принадлежа на Аскетите, не принадлежа на Безстрашните, нито дори на Дивергентите. Не принадлежа на Бюрото, нито на експеримента им, нито на хората в покрайнините. Принадлежа на хората, които обичам, и те ми принадлежат. Те, любовта и предаността ми към тях ме правят това, което съм, и ме определят много повече, отколкото всяка дума или група би могла.
Обичам брат си. Обичам го, а той се тресе от страх от смъртта. Обичам го и единственото, за което мисля, са думите, които му казах преди няколко дни: „Никога не бих те завела на собствената ти екзекуция“.
- Кейлъб, дай ми раницата!
- Моля?
Плъзвам ръка под ризата си и вадя пистолета. Насочвам го към него:
- Дай ми раницата!
- Трис, не! - тръсва глава той. - Няма да ти позволя да го направиш!
- Свали оръжието! - вика охранителят. - Свали оръжието или ще стрелям!
- Има вероятност да устоя на серума на смъртта - казвам. - Добра съм в преборването на серуми. Има шанс да оцелея. Но ти нямаш. Дай ми раницата или ще те прострелям в крака и пак ще я взема!
След което повишавам глас, така че хората от охраната да ме чуят:
- Той ми е заложник. Ако се доближите, ще го застрелям!
В този момент ми напомня на баща ни. Очите му са тъжни, уморени. Брадата му е леко набола. Ръцете му треперят, докато сваля раницата и ми я подава.
Вземам я и я мятам през рамо. Пистолетът ми е насочен към него.
- Кейлъб - казвам, - обичам те!
В очите му проблясват сълзи.
- И аз те обичам, Беатрис!
- Легни на пода! - крещя му заради охраната.
Той бавно коленичи.
- Ако не оживея, кажи на Тобиас, че не съм искала да го напускам.
Отстъпвам назад и се прицелвам над рамото на Кейлъб в единия от охранителите. Вдишвам и се концентрирам върху ръката си. Издишвам и стрелям. Чувам писък и хуквам в обратната посока, съпроводена от звука на стрелба. Бягам на зиг-заг, за да им е по-трудно да ме уцелят. Куршум се забива в стената до мен и образува дупка.
Тичешком завъртам раницата пред тялото си и отварям ципа. Вадя експлозивите и детонатора. Чувам викове и стъпки зад себе си. Нямам време. Нямам време!
Тичам още по-бързо, много по-бързо, отколкото съм си мислела, че мога. Всяка стъпка кънти в тялото ми. Завивам и виждам двама охранители при вратите, които Нита и хората и разбиха. Притискам детонатора и експлозивите към гърдите си и прострелвам единия в крака, а другия - в гърдите.
Този, когото раних в крака, посяга към пистолета си. Прицелвам се, затварям очи и стрелям отново. Не помръдва повече.
Минавам през счупените врати и закрепвам кутията с експлозива върху металната летва, която свързва двете вътрешни врати. Отдалечавам се, свивам се на топка, натискам копчето на детонатора и слагам ръце на ушите си.
Ужасяващият звук от гръмналата бомба ме разтърсва до мозъка на костите, ударната вълна ме блъсва настрани и пистолетът ми се хлъзва по пода. Парчета метал и стъкло летят из въздуха и се сипят на пода около мен, а аз ги гледам удивено. Махам длани от ушите си, но продължавам да чувам звънтене и да се олюлявам.
Охранителите ме настигат в края на коридора, стрелят по мен и един куршум се забива в ръката ми. Изпищявам, покривам инстинктивно раната с другата си ръка, зрението ми се замъглява, но успявам с препъване да се метна зад ъгъла и да стигна до експлодиралата врата.
В дъното зад нея има малко преддверие и няколко затворени врати без ключалки. През прозорците им виждам лабораторията за оръжия - подредената техника, черните съоръжения и ампулите със серум, изложени като за продан. Чувам звук като от спрей и разбирам, че серумът на смъртта е вече във въздуха около мен, но охраната е по петите ми и нямам време да сложа костюма, който да забави действието му.
Но знам, убедена съм, че мога да преборя серума. Ще оживея.
Влизам в преддверието.