Този, когото раних в крака, посяга към пистолета си. Прицелвам се, затварям очи и стрелям отново. Не помръдва повече.
Минавам през счупените врати и закрепвам кутията с експлозива върху металната летва, която свързва двете вътрешни врати. Отдалечавам се, свивам се на топка, натискам копчето на детонатора и слагам ръце на ушите си.
Ужасяващият звук от гръмналата бомба ме разтърсва до мозъка на костите, ударната вълна ме блъсва настрани и пистолетът ми се хлъзва по пода. Парчета метал и стъкло летят из въздуха и се сипят на пода около мен, а аз ги гледам удивено. Махам длани от ушите си, но продължавам да чувам звънтене и да се олюлявам.
Охранителите ме настигат в края на коридора, стрелят по мен и един куршум се забива в ръката ми. Изпищявам, покривам инстинктивно раната с другата си ръка, зрението ми се замъглява, но успявам с препъване да се метна зад ъгъла и да стигна до експлодиралата врата.
В дъното зад нея има малко преддверие и няколко затворени врати без ключалки. През прозорците им виждам лабораторията за оръжия - подредената техника, черните съоръжения и ампулите със серум, изложени като за продан. Чувам звук като от спрей и разбирам, че серумът на смъртта е вече във въздуха около мен, но охраната е по петите ми и нямам време да сложа костюма, който да забави действието му.
Но знам, убедена съм, че мога да преборя серума. Ще оживея.
Влизам в преддверието.
48.
Тобиас
Централата на безкастовите за мен винаги ще си остане централата на Ерудитите, независимо какво се случи тази вечер. Сградата е притихнала сред снега и само няколкото светещи прозореца показват, че вътре има живи хора. Спирам пред вратите и изръмжавам недоволно.
- Какво? - пита Питър.
- Мразя това място! - казвам.
Той отметва мократа коса от очите си.
- Какво ще правим, ще чупим прозорци? Или ще търсим задна врата?
- Не, просто ще вляза. Аз съм й син.
- Но също така я предаде и напусна града, след като тя забрани на всички да излизат. Тя изпрати хора след теб. Хора с пистолети.
- Можеш да останеш тук, ако искаш - казвам.
- Не, където е серумът, там съм и аз. Ако те застрелят, вземам го и бягам.
- Не съм и очаквал да постъпиш другояче.
Странен човек!
Влизам във фоайето, където някой е поправил портрета на Джанийн Матюс само с една цел - да нарисува с червена боя хиксове върху очите и и да напише „кастов боклук“ върху лицето й.
Няколко души се приближават към нас с насочени пистолети. Някои лица са ми познати от времето, когато преговаряхме край лагерните им огньове, а и от по-късно, когато бях дясната ръка на Евелин. Сещам се, че безкастовите са много повече, отколкото бяхме предполагали.
Вдигам ръце и ги заговарям:
- Тук съм, за да се видя с Евелин.
- Сигурно. Ние затова седим тук, за да пускаме всеки, който поиска да я види.
- Имам съобщение за нея от хората отвъд оградата. И съм сигурен, че ще иска да го чуе.
- Тобиас? - ахва една от жените. Разпознавам я, но не е от безкастовите. Беше Аскет, наша съседка... Грейс. Точно така, казва се Грейс.
- Здравей, Грейс. Искам да говоря с майка си.
Тя започва да хапе бузата си от вътрешната страна и да мисли. Пръстът и се маха от спусъка.
- Не ни е позволено да пускаме никого - казва тя.
- За Бога, иди й кажи, че сме тук и нека тя прецени! Ще изчакаме.
Грейс минава през насъбралата се тълпа, снижава пистолета и хуква по един от коридорите.
Оставаме там да чакаме дълго и раменете ме заболяват от стоенето с вдигнати ръце. В един момент я виждам как тича към нас и ни маха. Свалям ръцете си, а безкастовите
прибират оръжията. Тълпата ни прави тясна пътечка, по която да минем - като конец през иглено ухо. Грейс ни повежда към единия от асансьорите.
- Как така си се захванала с тези неща, Грейс? И то с оръжие! - питам. - Никога не бях виждал Аскет да държи оръжие.
- Обичаите на кастите вече не съществуват - заявява тя. - Сега трябва да се пазя. Да имам чувство за самосъхранение.
- Добре - казвам и наистина го мисля. Аскетите бяха точно толкова сбъркани, колкото и останалите касти, просто злото при тях, прикрито зад булото на себеотрицанието, не беше толкова видимо. Да изискваш от човека да изчезне, да се заличи сред тълпата, е не по-малко престъпление от това да го насърчаваш да се бие с ближния си.
Спираме на етажа, където беше кабинетът на Джанийн, но Грейс ни повежда в друга посока. Тръгваме към голяма заседателна зала с маси, дивани и кресла, подредени в перфектни квадрати. Огромни прозорци пропускат лунната светлина. Евелин седи на масата вдясно и гледа навън, към нощта.