- Свободна си, Г рейс - казва тя. - Имал си съобщение за мен, Тобиас?
Не ме поглежда. Гъстата и коса е прибрана в стегнат кок. Облякла е сива риза с лента със знака на безкастовите. Изглежда крайно изтощена.
- Искаш ли да изчакаш отпред? - питам Питър и за моя голяма изненада той не възразява. Просто излиза и затваря вратата след себе си.
Майка ми и аз сме сами.
- Хората навън нямат съобщение за нас - казвам. - Те просто ще изтрият паметта на всички в този град. Считат, че това е единственият начин да се справят. Че няма смисъл да преговарят и да търсят доброто в нас. Решиха, че е по-добре да ни заличат.
- Може би са прави - казва тя и най-сетне се обръща към мен. Обляга глава на ръцете си и виждам татуировката на пръста и - празно кръгче. Като годежен пръстен. -Защо си дошъл тогава?
Поколебавам се, пръстите ми опипват ампулата. Поглеждам я и виждам как я е опърпало времето - като избеляло парче стар плат с оголени нишки. Виждам и жената, която познавах като дете - устните, които понякога се усмихваха, а очите грейваха от щастие. Но колкото повече я гледам, толкова повече се убеждавам, че онази щастлива и усмихната жена никога не е съществувала. Тази тук е едно бледо копие на моята истинска майка, онази, която съм виждал през детските си очи.
Сядам срещу нея и поставям ампулата на масата между нас.
- Дойдох да те накарам да изпиеш това - казвам.
Тя поглежда ампулата. Струва ми се, че виждам сълзи в очите □, но може би са просто проблясъци от светлината.
- Мислех, че това е единственият начин да предотвратя тоталното унищожение в този град. - казвам. - Знам, че Маркъс, Йохана и хората им ще нападнат и ти ще направиш всичко възможно, за да ги спреш. Ще използваш серума на смъртта, който за жалост притежаваш, и това ти дава голяма преднина. Прав ли съм?
- Да - отвръща тя. - Кастите са зло. Не бива да бъдат възстановявани. По-добре да видя как всички загиваме, отколкото да позволя да се върнат.
Ръката й стиска ръба на масата, кокалчетата й побеляват.
- Причината да са зло беше защото нямаше изход от тях, нали? - казвам. - Даваха ни илюзията, че правим избор, а такъв нямаше. Но ти правиш абсолютно същото, като ги забраняваш. Казваш на хората: „Избирайте, но ако изберете кастите, ще ви смеля в месомелачката“.
- Ако си мислел така, защо не ми каза? - пита тя. Гласът и е висок, а очите и отбягват моите. - Защо не ми каза, вместо да ме предадеш?
- Защото се страхувам от теб. - Думите излизат преди да успея да ги спра, но така е по-добре, защото искам да съм честен с нея, преди да я помоля да изпие серума. - Ти... ти си като него.
- Не смей да говориш така! - Ръцете и се свиват в юмруци и тя едва не ме наплюва. -Как смееш!
- Не ме интересува дали искаш да го чуеш, или не - казвам и се изправям. - Той беше тиранин в дома ни, а сега ти си тиранин в града ни. И дори не осъзнаваш, че е същото!
- Ето защо си донесъл това - казва, взема ампулата и започва да я разглежда. -Мислиш, че е единственият начин да се поправят нещата.
- Аз... - Искам да и кажа, че това е най-лесният, най-добрият начин. Може би единственият начин да мога да й вярвам отново.
Ако изтрия паметта й, мога да си направя нова майка, но...
Но тя е повече от моя майка. Тя е човек със свое собствено право на избор и не ми принадлежи.
Не мога просто така да реша каква да бъде, просто защото съм неспособен да я приема такава, каквото е.
- Не, не съм го донесъл за това. Донесох го, за да ти дам избор.
Изведнъж ме обзема истински ужас, ръцете ми изтръпват, сърцето ми ускорява ритъма си.
- Мислех да отида да се видя с Маркъс, но не го направих - едва преглъщам. -Дойдох при теб, избрах теб, защото мисля... че има надежда да оправим нещата помежду си. Не сега, не скоро, но някой ден. А с Маркъс няма никаква надежда, няма възможност за никакво помирение.
Тя ме поглежда. Очите й са гневни и от тях потичат сълзи.
- Не е честно да те поставям пред подобен избор, но се налага - продължавам. -Можеш да ръководиш безкастовите, можеш да воюваш с Преданите, но ще го правиш без мен, завинаги. Или можеш да изоставиш всичко това и... да си върнеш сина.
Наясно съм, че е слаба оферта, и затова се страхувам. Страхувам се, че ще откаже да избира по този начин и ще предпочете властта над мен, ще ме нарече „глупаво дете“ и ще е права. Аз съм висок два метра и я питам колко ме обича.
Очите на Евелин, черни като мокра пръст, гледат дълго в моите.
И тогава тя се пресяга, издърпва ме към себе си и ме хваща в изненадващо силна прегръдка.
- Да вземат града, да вземат всичко - казва тя с лице в косата ми.