Не мога да мръдна, не мога да проговоря. Тя избра мен. Тя избра мен.
49.
Трис
Серумът на смъртта мирише на сладникав дим и дробовете ми го отхвърлят още с първото вдишване. Кашлям и се давя. Поглъща ме мрак.
Падам на колене. Имам чувството, че някой е подменил кръвта във вените ми с меласа, а костите ми - с олово. Невидима ръка ме бута в обятията на съня, но аз искам да съм будна. Представям си как това желание гори като пламък в гърдите ми.
Невидимата нишка ме тегли все повече и аз подсилвам пламъка с имена. Тобиас. Кейлъб. Кристина. Матю. Кара. Зийк. Юрая.
Но не мога да се държа под тежестта на серума. Тялото ми пада настрани, студената земя притиска ранената ми ръка. Отплувам...
„Колко е хубаво да отплуваш - казва глас в съзнанието ми. - Да видиш къде ще отидеш.“
Но пламъкът, пламъкът.
Желанието да живея.
Не, не съм се свършила още. Не съм.
Имам чувството, че копая тунел през собственото си съзнание. Трудно е да си спомня защо дойдох тук и защо искам да се освободя от това прекрасно чувство. Но драскащите ми ръце го намират - спомена за лицето на майка ми, за странно изкривените и безжизнени ръце, за шурналата от тялото на баща ми кръв.
„Но те са мъртви - казва гласът. - Можеш да си идеш при тях.“
„Те умряха заради мен“ - отговарям. И сега трябва да им се отплатя. Трябва да помогна на други хора да не загубят всичко. Трябва да спася града и хората, които майка ми и баща ми обичаха.
Ако ще отида при родителите си, трябва да имам много сериозна причина. А не да се въргалям глупаво по пода.
Пламъкът, пламъкът в гърдите ми. Разраства се в буен огън, в цял ад, подхранван от тялото ми. Чувствам го как препуска през мен и разяжда тежестта. Вече нищо не може да ме убие. Аз съм силна, непобедима и вечна.
Усещам, че серумът е полепнал по кожата ми като олио, но мракът се оттегля. Подпирам се с натежала ръка на пода и започвам да се повдигам.
Приведена бутам двойните врати, те се разтварят със скърцане. Поемам чист въздух и се изправям. Тук съм. Влязох.
Но не съм сама.
- Не мърдай! - казва Дейвид и насочва пистолета си към мен. - Здравей, Трис!
50.
Трис
- Как успя да се ваксинираш срещу серума на смъртта? - пита Дейвид. Седи в инвалидния си стол, но не е нужно да можеш да ходиш, за да стреляш с пистолет.
Премигвам срещу него, все още замаяна.
- Не съм се ваксинирала - казвам.
- Не се прави на глупачка. Нямаше да си жива без ваксина, а аз съм единственият човек тук, който притежава такава.
Гледам го и не знам какво да му кажа. Не съм се ваксинирала. Фактът, че стоя пред него, е невъзможен. Нямам какво да добавя.
- Предполагам, че това вече няма значение - казва Дейвид. - Ето ни и двамата.
- Какво правиш тук? - измънквам. Устните ми са странно подути и не мога да говоря. Продължавам да усещам тежестта по кожата си като полепнала по мен смърт, но знам, че съм я победила.
Някъде в съзнанието ми се покрадва мисълта, че оставих пистолета си в коридора, защото си мислех, че няма да ми е необходим, ако стигна до тук.
- Подозирах, че става нещо - отвръща Дейвид. - Цяла седмица си с онези генетично увредени хора, Трис, нима мислеше, че няма да забележим? И приятелката ти Кара беше заловена, докато се опитваше да изключи осветлението. Беше много умно от нейна страна да изпие онзи серум и да припадне, преди да успее да ни каже нещо. Затова дойдох просто за всеки случай. Много ми е тъжно да го кажа, но не съм изненадан да те видя тук.
- И си дошъл сам? Много глупаво! - казвам.
Той присвива очи.
- Е, както виждаш, аз съм имунизиран срещу серума на смъртта и съм въоръжен с пистолет. Нямаш никакъв шанс срещу мен. Няма как да откраднеш четирите контейнера с вируса, докато те държа на мушка. Страхувам се, че напразно дойде чак до тук, и то на цената на живота си. Серумът на смъртта не те уби, но аз ще те убия. Сигурен съм, че разбираш - смъртното наказание официално не ни е разрешено, но няма начин да те оставя жива след това.
Той си мисли, че съм дошла да открадна оръжията, които ще рестартират експериментите му. Не подозира, че съм тук, за да задействам едно от тях в Бюрото. Разбира се, че така ще реши!
Опитвам се да контролирам лицето си, но все още е прекалено отпуснато. Очите ми бавно оглеждат стаята за устройство, което ще разпръсне вируса в сградата. Бях там, когато Матю обясняваше на Кейлъб с най-големи подробности: черна кутия със сребърна клавиатура. На нея трябва да има синя лента с номера на модела. Виждам я. На левия плот, само на няколко метра зад мен. Но не мога да мръдна, защото Дейвид ще ме застреля.