- Не ми се искаше да подхващам темата, но не мога да спра да мисля за това - казва тя. - Бяхме десет, сега само шест сме живи.
Пред нас е небостъргачът Ханкок, а зад него - Лейк Шор Драйв, онази спокойна улица, над която навремето прелетях като птица. Вървим една до друга по очуканите павета. По дрехите ни е незасъхналата кръв на Едуард.
Едва сега случилото се ме поразява. Едуард, най-талантливият от нас, трансферите, момчето, чиято кръв миех от пода на спалното ни помещение, е мъртъв. Мъртъв.
- А от свестните сме само ти, аз и вероятно Мира.
Не съм виждала Мира, откакто напусна Безстрашните с Едуард, веднага след като му извадиха окото с кухненски нож. Чух, че са се разделили малко след това, но така и не разбрах къде е отишла. Всъщност едва ли някога сме разменили повече от няколко думи.
Две от вратите на Ханкок са отворени и висят на пантите си. Юрая беше казал, че ще дойде рано, за да включи генераторите. Когато натискам бутона на асансьора, копчето светва под пръста ми.
- Идвала ли си тук преди? - питам, след като влизаме в асансьора.
- Не. Не съм влизала вътре. Никога не съм се спускала по стоманеното въже от покрива, не помниш ли?
- Вярно - облягам се на стената. - Трябва да опиташ някой път, преди да заминем.
- Да, трябва. - Сложила си е червило. Сещам се как устните на децата се оцветяват в ярки цветове, когато ядат бонбон или близалка. - Понякога ми се струва, че разбирам Евелин. Случиха се толкова много и толкова ужасни неща. От време на време си мисля, че няма да е лошо да останем и просто... да оправим тази каша преди да се забъркаме в следващата - усмихва се плахо. - Но, разбира се, няма да го направя - добавя. - Не знам защо. От любопитство... може би.
- Говорила ли си с родителите си за това?
Понякога забравям, че Кристина не е като мен, без семейство, без нито един близък и верен роднина. Нямам нищо, което да ме накара да се застоя на едно място. Кристина има майка и малка сестричка - от бившата каста на Прямите.
- Трябва да се грижат за сестра ми - отвръща тя. - Не знаят дали е безопасно за нея навън. Не искат да рискуват живота й.
- Но нямат нищо против да тръгнеш сама, нали?
- Нямаха нищо против да се присъединя към друга каста. Няма да имат нищо против и сега. - Свежда поглед. - Те просто искат да живея честен и почтен живот. А това тук не е възможно. Просто знам, че в този град не мога да го направя.
Асансьорът се отваря и вятърът ни блъска назад. Все още е топъл, но се усеща заплахата на наближаващата зима. Чувам гласове от покрива. Покатервам се на стълбата. Тя трепери и подскача с всяка моя стъпка, но Кристина я придържа здраво, докато се кача горе.
Юрая и Зийк са там. Хвърлят камъчета от покрива и се ослушват за тропота, когато уцелят прозорци. Юрая се забавлява, като бута ръката или лакътя на Зийк, преди да метне камъче, опитва се да му пречи, но Зийк е много бърз.
- Здрасти - казват в един глас, щом ни виждат.
- Ей, вие с един мозък ли мислите? - пита Кристина и двамата се разсмиват. Но Юрая ми се струва малко отнесен. Сякаш не е съвсем тук, сякаш е в друго време, на друго място. Да изгубиш някого по този начин... може би това става с тези, които оцеляват. Макар че аз също загубих близки, а не страдам по начина, по който страда той.
Няма нито една примка за стоманеното въже и не сме дошли да се спускаме. Всъщност не съм сигурна за другите, но аз съм дошла, за да бъда високо, да виждам колкото е възможно по-далеч. Цялата земя на запад от мястото, където стоя, е черна, като покрита с мръсно, тъмно одеяло. За секунда ми се струва, че виждам светлинка около хоризонта, но след миг тя изчезва. Може би е само мираж... очите ми си правят шега.
Другите също мълчат. Чудя се дали всички си мислят това, което и аз.
- Какво според теб има там? - пита Юрая.
Зийк свива рамене, но Кристина се осмелява да проговори:
- Ами ако е същото като тук? Още рушащи се градове, още касти, още от всичко?
- Не е възможно - клати глава Юрая. - Трябва да има нещо различно. Нещо друго.
- Или нищо - предполага Зийк. - Тези хора, които са ни затворили тук, може би са вече мъртви. Може би всичко навън е празно, едно голямо празно нищо.
Потръпвам. Никога не съм обмисляла тази възможност. Но той е прав - не знаем нищо за онези, които са ни затворили тук, не знаем колко поколения са живели и умрели, откакто сме в този град. Може би сме последните живи хора?
- Няма значение - казвам. Прозвучава по-грубо, отколкото ми се иска. - Няма значение какво има там. Трябва да го видим с очите си. И след това ще се справим с реалността, такава, каквато е. Но първо трябва да видим.
Оставаме дълго. Погледът ми проследява наръбените очукани стени и ъгли на сградите, докато лампите светват една по една и накрая пламват в дълга права линия. Тогава Юрая започва да разпитва Кристина за бунта и нашият тих миг си отива, сякаш подет и отнесен от вятъра.