Мога да бъда.
Вярвам.
51.
Тобиас
Евелин избърсва сълзите си. Стоим рамо до рамо до прозореца и гледаме снежната виелица. Снежинките се трупат на перваза.
Отново усещам ръцете си. Докато гледам света навън и посипалия се по него сняг, имам чувството, че всичко е започнало отначало и този път ще бъде по-добре.
- Мисля, че мога да се свържа с Маркъс по радиото и да се опитаме да преговаряме за мирно разрешение - казва Евелин. - Ще ме чуе. Би бил голям глупак, ако откаже да ме изслуша.
- Преди да направиш това, имам едно обещание, което трябва да изпълня - казвам и докосвам рамото й. Очаквах напрежение в усмивката й, но не виждам такова.
Жегва ме вина. Не бях дошъл да я моля да се отказва от всичко, което е постигнала, само за да си върне мен. Но пък и не бях тръгнал с идеята изобщо да и предлагам избор. Мисля, че Трис е права - когато трябва да избираш между два лоши варианта, избираш този, който би спасил хората, които обичаш. С този серум нямаше да спася Евелин, щях да я унищожа.
Питър се е облегнал на стената и чака. Вдига глава към мен, когато го доближавам, а тъмната му и мокра от снега коса е залепнала за челото.
- Даде ли й серума? - пита.
- Не.
- Не вярвах, че ще имаш смелостта да го направиш.
- Не става дума за смелост. Знаеш ли... Няма значение. - Тръсвам глава и вадя серума на паметта. - Все още ли не си променил решението си?
Той кимва.
- Но ти можеш и сам да свършиш тази работа - казвам. - Да се научиш как да вземаш правилни решения, как да направиш живота си по-добър. Не ти е нужно това.
- Да, мога, но и двамата знаем, че няма да го направя.
Да, знам. Знам, че промяната е нещо много трудно, става бавно и отнема много дни да се отдалечиш от миналото си. Той се страхува, че няма да има упоритостта, просто ще пропилее тези дни и накрая ще стане по-лош и отсега. Познавам и разбирам това чувство - страха от себе си.
Карам го да седне и го питам какво иска да му разкажа за самия него, след като спомените му изчезнат като дим. Той просто поклаща глава отрицателно. Нищо. Не иска да съхрани нищо.
Взема ампулата с трепереща ръка и я разчупва решително. Течността се разклаща, блъска се по ръба, сякаш иска да избяга. Той я вдига до носа си и помирисва.
- Колко да изпия? - пита. Струва ми се, че чувам как зъбите му тракат.
- Мисля, че няма никакво значение.
- Добре. Ами... хайде тогава. - И вдига шишенцето с блещукащата течност, сякаш за да ми каже „Наздраве!“.
Когато я опиря до устните си, му казвам:
- Бъди смел.
Той преглъща.
И след това гледам как Питър изчезва.
Въздухът навън мирише на лед.
- Ей, Питър! - викам след него. Виждам дъха си.
Питър стои до входа на централата на Ерудитите и се оглежда напълно объркан. При звука на името си, което му казах поне десет пъти, откакто изпи серума, той вдига вежди и сочи към себе си. Матю ни беше предупредил, че след като изпият серума, хората губят ориентация за известно време, но не беше споменавал, че оглупяват.
- Да, ти си Питър! - въздъхвам. - За единайсети път! Хайде, трябва да тръгваме!
Мислех си, че дори и след като изпие серума, ще виждам в него момчето, което извади окото на Едуард и което едва не уби приятелката ми. Че ще си спомням всички злини, които бе извършил, откакто го познавам. Но осъзнавам по-лесно, отколкото очаквах, че той вече няма никаква идея кой е. Очите му отново имат онзи учуден и невинен вид, но този път им вярвам.
С Евелин вървим един до друг, а Питър се мотае зад нас. Снегът вече не вали, но е натрупал достатъчно, за да скърца под обувките ни.
Вървим към парка Милениум, където статуята на мамута грее окъпана в лунна светлина. После се спускаме по стълбите надолу и докато слизаме, Евелин ме хваща под ръка, за да не падне. Споглеждаме се. Дали е така изплашена да се изправи лице в лице с баща ми, както аз? Дали е така изплашена всеки път?
Долу има пристройка с два стъклени блока, всеки от които е поне три пъти по-висок от мен. С Маркъс и Йохана сме се разбрали да се видим тук въоръжени.
Вече са пристигнали. Йохана не държи пистолет, но за сметка на това Маркъс е насочил своя право към Евелин. Аз вдигам пистолета, който тя ми даде, и също го насочвам към него. За всеки случай. Гледам кривия му нос и очертанията на черепа му под късо подстриганата коса.
- Тобиас! - възкликва Йохана. Облечена е в цветовете на Миротворците и червеното й сако е посипано с бели снежинки. - Какво правиш тук?
- Опитвам се да ви спра да се изпоизбиете - казвам. - Учудвам се, че имаш пистолет в себе си - отбелязвам и посочвам с глава към джоба □, където виждам контурите на оръжието.