- Понякога се налага да вземеш трудни решения, за да запазиш мира. Мисля, че няма да възразиш срещу този принцип - казва тя.
- Не сме дошли да си бъбрим - обажда се Маркъс. - Искала си да говорим за мирен договор - обръща се към Евелин.
Последните няколко седмици са му отнели нещо. Личи си по огънатите надолу ъгли на устата му, по синьочерните кръгове под очите му. Виждам собствените си очи на лицето му и се сещам за момента в моята зона на страха, когато от огледалото ме гледаше той. Спомням си колко уплашен бях, докато наблюдавах как кожата му се плъзга по тялото ми като обрив. Все още се страхувам, че мога да стана като него, дори сега, когато майка ми стои до мен и сме се изправили заедно срещу заплахата, както винаги съм си мечтал, още откакто бях дете.
- Да - казва Евелин. - Трябва да се споразумеем по няколко въпроса. Мисля, че предложението ми е разумно. Ако се съгласиш с условията ми, ще отстъпя и ще ви предам всички оръжия, освен тези, които хората ми използват за самозащита. Ще напусна града и няма да се върна.
Маркъс се разсмива. Не съм сигурен дали е присмех, или недоверие, защото той е и арогантен, и крайно подозрителен.
- Остави я да довърши - казва Йохана тихо и пъха ръце в ръкавите си.
- В замяна - продължава Евелин, - няма да нападате и няма да настоявате да контролирате града сами. Ще позволите на тези, които искат да излязат от града и да търсят живот другаде, да си идат. Ще позволите на тези, които искат да останат, да гласуват за нови лидери и за нова социална система. И най-важното ми условие е ти, Маркъс, да не си сред кандидатите за лидери.
Последното условие за мир е единственото, продиктувано от лични мотиви. Тя ми каза, че няма да може да понесе мисълта, че Маркъс ще подлъже хората да го следват, и аз не й възразих.
Йохана вдига вежди. Забелязвам, че е прибрала косата си плътно назад и белегът, който разсича половината и лице, е открит. Така изглежда много по-добре - силна, готова да покаже коя е и каква е, а не да се крие зад перде от коса.
- Не става - казва Маркъс. - Аз съм водачът на тези хора.
- Маркъс! - опитва се да го прекъсне Йохана.
- Не си ти тази, която ще решава дали имам право да ги ръководя - продължава той и напълно пренебрегва Йохана, - или не, защото ми имаш зъб, Евелин.
- Моля? - повишава глас Йохана. - Това, което ни се предлага, е толкова хубаво, че чак не ми се вярва. Постигаме всичко, за което се борим, без насилие! Как можеш изобщо да се колебаеш?
- Мога, защото аз съм истинският водач на тези хора - заявява Маркъс. - Аз съм лидерът на Преданите, аз съм...
- Не, не си - прекъсва го Йохана съвсем спокойно. - Аз съм лидерът на Преданите. И ти ще се съгласиш с тези условия, защото в противен случай ще кажа на хората, че си имал шанса да разрешиш проблемите без кръвопролития, но си отказал, защото не си пожелал да преглътнеш гордостта си.
Маската му пада и разкрива зловещото му лице. Но дори той не може да спори с Йохана, чието спокойствие и премерено поднесена заплаха го нокаутират. Тръсва глава и прекратява съпротивата.
- Приемам условията - казва Йохана, пристъпва напред с протегната ръка и снегът изскърцва под краката й.
Евелин сваля ръкавицата си, пръст по пръст, протяга ръка към Йохана и двете скрепяват мира.
- Утре сутринта ще съберем хората и ще им кажем новия план. Можеш ли да ни гарантираш, че никой няма да ни нападне? - пита Йохана.
- Ще направя всичко по силите си - обещава Евелин.
Поглеждам часовника си. Минал е час, откакто се разделихме с Амар и Кристина. Вероятно Амар се е досетил, че серумът на паметта не е бил пуснат. Или пък не се е досетил. Каквото е да е станало с тях, трябва да свърша това, за което дойдох - да намеря Зийк и майка му и да им кажа за Юрая.
- Трябва да тръгвам - обръщам се към Евелин. - Трябва да се погрижа за още нещо. Утре следобед ще те взема от стената.
- Звучи добре - отговаря тя и потърква ръката ми, сякаш да ме сгрее, така, както правеше, когато бях дете и ми станеше студено.
- Ти няма да се върнеш, така ли? - пита Йохана. - Открил си живот за себе си навън?
- Да. Късмет тук. Хората навън... се опитват да затворят града. Трябва да сте готови да ги посрещнете и да не им се давате.
- Убедена съм, че можем да преговаряме с тях - усмихва се тя.
Подава ми ръка и се сбогуваме. Чувствам очите на Маркъс върху тялото си като непосилна тежест, която заплашва да ме смачка. Насилвам се да го погледна.
- Сбогом - казвам. От сърце.
Хана, майката на Зийк, е толкова дребничка, че когато седи на стола, краката и едва докосват пода. Облечена е в опърпан черен халат и е по пантофи, но изражението □, скръстените ръце и вдигнатите вежди и придават такова достойнство, че имам чувството, че седя пред световен лидер. Поглеждам Зийк, който разтрива очи с юмруци, за да се разбуди.