Амар и Кристина ги бяха намерили не сред останалите бунтовници около небостъргача Ханкок, а в дома им, над централата на Безстрашните. Открих ги само защото Кристина се беше сетила да ми остави бележка на камиона със спуканите гуми. Питър ме чакаше в новия камион, който Евелин ни даде, за да се приберем до Бюрото.
- Много съжалявам - казвам. - Не знам откъде да започна.
- Може да започнеш с най-лошото - отговаря Хана. - Като например да ми кажеш какво точно се случи със сина ми.
- Беше ранен по време на атака. Имаше експлозия и той се оказа прекалено близо.
- Господи! - Зийк започва да се клати напред-назад, сякаш иска да избяга от реалността.
Но Хана само свежда глава и скрива лицето си от мен.
В хола мирише на лук и чесън - вероятно са готвили за вечеря. Облягам рамо на бялата стена до вратата. До главата ми е закачена снимка на семейството - Зийк е едва проходил, Юрая е още бебе и двамата седят в скута на майка си. Баща им има пиърсинг на носа, на устната и на ухото, но широката му заразителна усмивка и тъмната му кожа са ми познати, защото ги е предал и на двамата си синове.
- Оттогава е в кома - продължавам. - И...
- И няма да се събуди - довършва Хана с неестествен глас. Като опънат ластик. -Това дойде да ни кажеш, нали?
- Да, дойдох да ви взема. Трябва да ви закарам, за да решите от негово име.
- Да решим? - пита Зийк. - Искаш да кажеш да решим дали да го изключим от системите, или не?
- Зийк - прекъсва го майка му и тръсва глава. Той се свлича обратно на дивана и потъва във възглавниците.
- Разбира се, че не искаме да го поддържаме жив по този начин - казва Хана. - Той би пожелал да продължи напред. Но искаме да го видим.
- Разбира се - кимвам. - Но имам да ви казвам и още нещо. Онази атака... беше нещо като бунт. Участваха хора от мястото, където сме сега. Аз също се включих.
Свеждам глава и забивам поглед в пукнатината точно пред обувките ми. Подът е натрупал слоеве прах. Чакам някаква реакция, но те посрещат думите ми с гробовна тишина.
- Не направих това, за което ме помоли - обръщам се към Зийк. - Не се грижих достатъчно за него, не и така, както трябваше да го направя. Съжалявам.
Престрашавам се да го погледна, а той седи неподвижно, вперил очи в празната ваза на масичката за кафе. Нарисуваните по нея рози са избелели.
- Ще ни трябва време да проумеем това, което ни съобщи - казва Хана. Прочиства гърлото си, но гласът й продължава да трепери.
- Много искам да ви дам това време, но трябва да тръгваме обратно, и то веднага -казвам.
- Добре - кимва тя. - Почакай отвън, ще сме готови след пет минути.
Пътят обратно към Бюрото е бавен и тъмен. Луната ту се скрива, ту изплува иззад облаците, а камионът подскача по неравния път. Когато напускаме пределите на града, пак завалява сняг. Големи, ярки снежинки танцуват пред фаровете. Питам се дали Трис в момента ги гледа как се трупат на преспи около неизлетелите самолети. Дали светът и е по-хубав от този, който току-що загърбих, сред хора, които вече не си спомнят какво означава „чисти гени“.
Кристина се навежда и прошепва в ухото ми:
- Значи го направи все пак? Стана ли, както бе решил?
Кимвам. Поглеждам я в огледалото за обратно виждане - заравя усмихнатото си лице в ръцете си. Зная как се чувства - в безопасност. Всички сме в безопасност.
- Успя ли да ваксинираш семейството си? - питам.
- Да. Намерихме ги при Преданите в Ханкок. Но времето, което бяха определили за рестартирането, мина. Значи Трис и Кейлъб са успели да ги спрат.
Хана и Зийк си говорят тихо и се дивят на ужасния, мъртъв свят, през който ги прекарваме. Амар им обяснява основните неща и вместо в пътя, гледа в огледалото за обратно виждане, по-често отколкото ми харесва. Старая се да пренебрегна вълните на паника всеки път, когато той едва не ни забива в улични стълбове и бариери. Опитвам се да се съсредоточа върху снега.
Винаги съм мразел празнотата, която зимата носи, голия пейзаж, скелетоподобния вид на дърветата, рязката разлика между земя и небе. И градът винаги прилича на гробница. Може би тази зима няма да е такава.
Минаваме през загражденията и спираме пред централния вход, където вече няма нито един охранител. Скачаме от камиона, а Зийк хваща майка си за ръка, за да я поддържа през снега. Когато влизаме в сградата на Бюрото, вече съм напълно сигурен, че Кейлъб е успял, защото наоколо няма никого. Това означава, че паметта на всички е изтрита и спомените им са променени.