- Къде са хората? - пита Амар.
Минаваме през изоставения пункт за проверка, без да спираме. Тогава виждам Кара. Лицето и е насинено и някой и е превързал главата, но не това ме притеснява. Очите □.
- Какво има? - питам.
Кара мълчи.
- Къде е Трис? - питам по-настоятелно.
- Съжалявам, Тобиас.
- За какво съжаляваш? - изкрещява Кристина. - Кажи ни какво е станало!
- Трис влезе в лабораторията за оръжия вместо Кейлъб. Успя да се пребори със серума на смъртта и да разпространи серума на паметта, но... беше разстреляна. И не оцеля. Съжалявам.
През повечето време успявам да разбера, когато хората лъжат. И това е лъжа, Трис е жива, очите и греят, бузите и са розови, а мъничкото и тяло е пълно с енергия и сила Чака под меката светлина в градината. Трис е жива, никога не би ме оставила сам, не би отишла в лабораторията за оръжия вместо Кейлъб.
- Не, не - чувам Кристина, която клати глава. - Няма начин. Трябва да е станала някаква грешка.
От очите на Кара потичат сълзи.
И тогава започвам да осъзнавам - разбира се, че би отишла в лабораторията вместо Кейлъб.
Разбира се, би го направила.
Кристина крещи нещо, но гласът и достига до мен притъпен, сякаш съм потопен под вода. Лицето на Кара също става трудно видимо, цветовете на целия свят избледняват.
Способен съм единствено да стоя неподвижно. Да, ако не мърдам, мога да накарам истината да си иде, да си представя, че всичко е наред. Кристина полита напред под тежестта на болката, Кара я улавя и притиска в прегръдката си, а аз само стоя неподвижно.
52.
Тобиас
Когато тялото и падна в мрежата, видях само някакво сиво петно пред очите си. Издърпах я. Ръката и беше мъничка, но много топла. И после застана пред мен, дребничка, слаба, обикновена. Напълно незабележителна във всяко едно отношение, освен че скочи първа. Момичето от Дървените, което скочи първо.
Дори аз не се осмелих да го направя.
Очите й бяха толкова сериозни, толкова решителни.
Красиви.
53.
Тобиас
Но това не беше първия път, когато я видях. Бях я срещал в коридорите в училище, на фалшивото погребение на майка ми, по улиците на сектора на Аскетите. Виждах я, но не я забелязвах. Забелязах я чак когато скочи.
Може би огън, който гори така ярко, не може да гори безкрай.
54.
Тобиас
Отивам да видя тялото й. Не знам колко време е минало, откакто Кара ни каза какво се е случило. Вървя рамо до рамо с Кристина, а Кара е пред нас. Не помня как съм стигнал от входа до моргата, може и да съм видял и чул нещо, но бариерата в мозъка ми не пропуска нищо.
Тя лежи на масата и за момент си мисля, че спи. Ако я пипна, ще отвори очи, ще се усмихне и ще притисне устни към моите. Но когато я докосвам, е леденостудена. Тялото й е вдървено.
Кристина проплаква. Стискам ръката на Трис и се моля така да върна живота в нея, бузите й да поруменеят и да се събуди.
Не знам колко време ми е необходимо да разбера, че това няма да се случи. Че я няма. Но когато го осъзнавам, усещам как цялата сила ме напуска, падам на колене до масата и си мисля, че крещя, или поне ми се иска да го направя. Всичко в мен крещи за още поне една целувка, една дума, за един поглед.
Един.
Поне един.
55.
През следващите дни движението ми помага да понеса болката, затова обикалям коридорите и не лягам да спя. Гледам как хората започват да се съвземат от завинаги променилия ги серум на паметта.
Замаяните от него биват събирани в групички и им се казва истината - че човешката природа е нещо сложно, че всички имаме различни гени и те не са нито чисти, нито увредени. Казва им се и една лъжа: че паметта им е била изтрита заради глупав инцидент и че в момента подготвят голямо лоби в парламента за равноправие на всички хора, независимо от гените им.
През цялото време хората ме задушават, а остана ли сам, ме притиска самота. Постоянно се страхувам, без да знам от какво, защото, така или иначе, вече съм изгубил всичко. Когато спирам пред мониторите в контролната зала, ръцете ми треперят. На едната камера виждам Йохана. Организира транспорт за хората, които напускат. Искат да излязат и да научат истината. Не знам какво ще стане с тези, които останат в Чикаго, но не мисля, че ме е грижа.
Пъхам ръце в джобовете си, гледам няколко минути и си тръгвам. Опитвам се да вървя с ритъма на сърцето си, както и да заобикалям начупените плочки. Когато излизам, виждам около голямата скулптура малка група, сред които и една жена в инвалидна количка - Нита.