Минавам през непотребната бариера, заставам на разстояние от тях и ги наблюдавам. Реги се покатерва на каменния блок и развърта клапата под водния контейнер. Капките се превръщат в поток вода, заливат камъка, а панталоните на Реги подгизват.
- Тобиас?
Потръпвам. Кейлъб. Загърбвам гласа и се заоглеждам накъде да избягам.
- Моля те, чакай! - казва той.
Не искам да го виждам, да преценявам дали и колко тъгува за нея. Не искам да си припомням как тя умря вместо този нещастен страхливец. Нима животът и струваше толкова малко?
Но се обръщам, защото се чудя дали нещо в лицето му ще ми напомни на нея. Продължавам да я жадувам, въпреки че вече я няма.
Косата му е мръсна, рошава, зелените му очи са в кръвоизливи, а устата му е изкривена.
Не прилича на нея.
- Не исках да те притеснявам точно сега, но трябва да ти кажа нещо. Нещо, което... тя ми поръча да ти предам, преди...
- Давай, казвай по-бързо - прекъсвам го.
- Помоли ме, ако не оцелее, да ти кажа... - Той се задавя, очите му се пълнят със сълзи, но успява да се овладее. - Каза, че не иска да те напуска.
Трябва да изпитам нещо, когато чувам последните и думи, нали? Но не изпитвам нищо. Чувствам се още по-отдалечен от всичко и от всички.
- Така ли? - отвръщам грубо. - И защо го направи? Защо не те остави да умреш?
- Мислиш ли, че не си задавам същия въпрос? - отвръща Кейлъб. - Тя ме обичаше. Достатъчно, за да ме държи на мушка, за да умре за мен. Нямам идея защо, просто така стана.
Той си тръгва, без да ми даде възможност да отговоря, и така може би е най-добре, защото не знам как да облека гнева си в думи. Прогонвам с мигане сълзите си и сядам на пода, точно в центъра на фоайето.
Знам защо е казала, че не иска да ме напуска. Искала да знам, че това не е някаква си централа на Ерудитите, не е лъжа, която да ме приспи, докато тя отива да умира, не е поредна битка и пореден акт на излишна саможертва. Просто е било наложително. Притискам длани към очите си, като че да набутам проклетите сълзи в черепа си. „Без ревове“ - ядосвам се на себе си. Ако си позволя да изпусна и малко емоция, всичко ще изригне и никога няма да спре.
По едно време чувам гласове - Кара и Питър.
- Тази скулптура беше символ на промяната - обяснява му тя, - на бавната и постепенна промяна. Но сега я махат.
- О, така ли? - Питър звучи удивен. - Защо?
- Ами... ще ти обяснявам по-нататък, става ли? - казва Кара. - Помниш ли как да стигнеш до хотелската стая?
- Да.
- Тогава отивай там, скоро ще се погрижим за теб.
Кара тръгва към мен и аз се свивам в очакване на гласа □. Но тя само сяда до мен с изправен гръб, отпуска ръце в скута си. Реги продължава да стои и да гледа изливащата се вода.
- Няма нужда да седиш тук - казвам.
- Нямам къде да отида. А тук има тишина. Тишината е красива.
Оставаме един до друг и гледаме шуртящата вода в красивата тишина на Кара.
- Ето къде сте били - казва тичащата към нас Кристина. Лицето и е подпухнало, а гласът й прилича на тежка въздишка. - Хайде, ще го изключват.
Изтръпвам от думите и и скачам на крака. Хана и Зийк не са се отделяли от леглото на Юрая от мига, в който пристигнахме. Стискат ръцете му, търсят живот в очите му. Но такъв няма - само ритмичното движение на апаратурата, която поддържа сърцето.
На влизане в болницата Кара върви зад мен и Кристина. Не съм спал от дни, но не изпитвам умора, не и по обичайния начин, въпреки че тялото ми ме боли, докато ходя. Мълчим, но знам, че Кристина мисли за същото - за последния дъх на Юрая.
Успяваме да се доберем до прозореца пред вратата на Юрая и срещаме Евелин. Амар я прибра от града вместо мен преди няколко дни. Тя се опитва да докосне рамото ми, но аз отблъсквам ръката й. Не искам никой да ме успокоява.
Зийк и Хана са застанали от двете страни на Юрая. Хана държи едната му ръка, а Зийк - другата. Лекар стои до монитора, показващ ударите на сърцето му, но подава документите за изключване на системите не на Хана или на Зийк, а на Дейвид. Той си седи в стола прегърбен и замаян като всички останали.
- Този какво прави тук? - провиквам се. Усещам как мускулите, костите и нервите ми пламват.
- Технически той все още е лидер на Бюрото, докато не го заменят - казва Кара. -
Тобиас, той не помни абсолютно нищо. Човекът, когото познаваш, вече не съществува, като мъртъв е. Дори не помни, че е уб...
- Млъквай! - срязвам я. Дейвид подписва документа и започва да се придвижва към вратата. А когато я отваря, вече не мога да се сдържа - скачам към него и само жилавата хватка на Евелин ме удържа да не го удуша. Той ме поглежда странно, а аз притискам тяло към ръката на майка си, която ми прилича на решетка.