Отварям очи и й подавам ампулата. Тя я взема и прибира в джоба си.
- Знам, че Зийк все още страни от теб - казва тя, прегръщайки ме отново. - Но междувременно аз мога да ти бъда приятел. Можем даже да си разменим гривнички, както правят Аскетските момичета.
- Май няма да има нужда от последното.
Спускаме се по стълбите и излизаме навън, рамо до рамо. Слънцето е потънало зад сградите на Чикаго. Някъде в далечината чувам влак. Но ние си тръгваме от града и от всичко, което е значело то за нас. И това е добре.
Можеш да бъдеш смел по толкова различни начини. Понякога смелостта е да дадеш живота си за нещо по-голямо от теб самия или за друг човек. Понякога е да се откажеш от всичко, което познаваш, и от хората, които си обичал, в името на нещо по-велико.
Но понякога не е нито едното, нито другото.
Понякога смелостта е да стиснеш здраво зъби, да преглътнеш болката, да се бориш всеки ден и с бавни крачки да се запътиш към по-добър живот.
Точно от тази смелост имам нужда сега.
ЕПИЛОГ
Две години и половина по-късно
Евелин е застанала на линията, която свързва и разделя двата свята. Земята е покрита от следите на стотиците коли, които преминават всеки ден през нея. Хората от покрайнините отиват към града, хората от града излизат навън, хората от бившето Бюро пътуват натам и обратно. Приближавам се и Евелин вдига ръка да ме поздрави.
Когато се качва в камиона, ме целува по бузата и този път не се отдръпвам. Усещам, че на лицето ми се появява издайническа усмивка, но й позволявам да се позадържи.
- Добре дошла - казвам.
Преди повече от две години се бе споразумяла с Йохана да напусне града и никога да не се връща. Но Чикаго сега е толкова различен, че няма никакъв проблем да се прибере. Странно, но за тези две години тя се е подмладила. Лицето и е гладко, а усмивката й е по-широка.
- Как си? - пита.
- Аз съм... добре. Днес ще разпилеем праха от урната й.
Обръщам се и поглеждам урната на задната седалка, настанена като още един пътник. Дълго време пазех праха и в моргата на Бюрото, защото не знаех какво погребение би искала и не бях сигурен, че мога да го преживея. Но днес, ако все още имахме касти, щеше да е денят на Изборната церемония и беше време да се направи крачка напред, пък било то и малка.
Евелин слага ръка на рамото ми и се заглежда в полетата. Нивите, които преди бяха само на Миротворците, са се разраснали и продължават да се увеличават и да изпълват всички зелени места в града. Понякога онова голо поле ми липсва, но, честно казано, нямам нищо против да карам между безкрайни, грижовно подредени редове царевица и жито. Виждам хора в нивите. Проверяват състоянието на почвата със специални уреди, разработени от бившите учени от Бюрото. Носят червени, сини, зелени и лилави дрехи.
- Как е животът без касти? - пита Евелин.
- Съвсем обикновен - усмихвам се. - Ще ти хареса.
Откарвам Евелин в апартамента си на север от реката. На нисък етаж е, но през прозореца виждам повечето от важните сгради в града. Аз съм един от първите заселници в новия Чикаго, затова ми разрешиха да си избера къде да се настаня. Зийк, Шона, Кристина, Амар и Джордж поискаха да живеят на високите етажи на Ханкок, Кейлъб и Кара се преместиха в апартаментите до парка Милениум, но аз избрах това място, защото е красиво и е достатъчно далеч от предишните ми домове.
- Имам съсед експерт по история. Дойде от покрайнините - казвам, докато ровя из джобовете си и търся ключовете. - Нарича Чикаго Четвъртия град, защото преди векове бил изгорял почти до основи, след като го възстановили, бил отново унищожен по време на Чистата война и сега хората правят четвърти опит да се заселят тук.
- Четвъртия град... - казва тя, докато отварям вратата. - Харесва ми.
Нямам почти никакви мебели. Само един диван, маса, няколко стола и кухня.
Слънчевата светлина се отразява в прозорците на сградите от отсрещната страна на мочурливата река. Някои от учените от бившето Бюро се опитват да възстановят реката и езерото в цялото им предишно величие, но това ще отнеме време. Промяната е като да лекуваш болката - изисква много време.
Евелин оставя чантата си на дивана.