- Благодаря, че ме прие за малко при теб. Обещавам, че скоро ще си намеря собствено жилище.
- Няма проблем - казвам, въпреки че се изнервям от присъствието и и от това, че ще рови из малкото ми лични вещи и ще се разхожда по моите коридори. Но не мога да я държа на разстояние през целия си живот. Особено след като и обещах да се опитам да построя мост между нас.
- Джордж каза, че имал нужда от съдействие за обучението на младите полицаи. Няма ли да му помогнеш?
- Не - казвам. - Знаеш, че приключих с пистолетите.
- Точно така. Сега използваш думи вместо пистолети - сбърчва нос тя. - Нямам доверие на политиците, нали знаеш?
- Но можеш да имаш доверие на мен, защото аз съм ти син. И не съм политик, а само асистент.
- Знаеш ли къде е баща ти?
Вдигам рамене.
- Някой ми каза, че бил напуснал. Така и не попитах къде е отишъл.
Тя опира брадичка на ръцете си и пита:
- И не искаш да му кажеш нищо?
- Не. Искам просто да си остане там, където му е мястото - зад гърба ми - казвам и завъртам ключовете около пръста си.
Преди повече от две години, когато стояхме лице в лице и ни делеше само сипещият се сняг, разбрах, че няма никакъв смисъл да му крещя и да го обиждам. Преди това го бях нападнал пред Безстрашните в Жестоката борса, но това не промени нищо и не затвори раните от детството ми. Думите и обидите също няма да свършат работа. Остава само едно нещо - да го забравя.
Евелин ме поглежда странно, после става, прекосява стаята, отваря чантата си и вади предмет от синьо стъкло. Изглежда като замръзнала вода, течаща към края на времето.
Помня, когато ми го даде. Бях много малък, но веднага разбрах, че е нещо забранено. В нашата каста такива неща се считаха за безполезни, следователно - за егоистични. Тогава попитах за какво служи и тя ми каза: „Не служи за нищо очевидно, но може да докосва тук. - И сложи ръка на сърцето си. - Красивите неща понякога правят така“.
Дълги години тази статуетка беше символ на моето тихо недоволство, на моя отказ да бъда послушно и изпълнително Аскетско дете. Беше символ и на бунта на майка ми, макар че тогава я мислех за мъртва. Криех я в леглото си и в деня, в който реших да избера Безстрашните и да напусна Аскетите, я извадих и я сложих на бюрото си, за да може баща ми да види моята сила и силата на майка ми.
- Когато замина, само това ми остана от теб - казва тя и притиска стъклената статуетка към себе си. - Напомняше ми колко си смел. Винаги си бил толкова смел! -усмихва се. - Помислих си, че може да си го поискаш обратно. Все пак го взех за теб.
Нямам доверие на гласа си, зная, че ще потрепери, затова само се усмихвам и кимвам.
Пролетният вятър е студен, но оставям прозореца на камиона отворен, за да напълня дробовете си със свежест и хлад. Отиващата си зима сковава пръстите ми. Спирам пред перона на гарата до Жестоката борса и се обръщам да взема урната от задната седалка. Обикновена сребърна урна, без никакви надписи. Кристина я избра.
Тръгвам към перона, където вече се събира малка групичка. Кристина чака до Зийк и Шона. Шона седи в инвалидната си количка, а краката и са увити с одеяло. Сегашната Е количка е по-хубава - без дръжки отстрани, за да може да я управлява по-лесно. Матю е застанал на ръба на перона и пръстите на краката му стърчат напред.
- Здрасти! - казвам и заставам до Шона.
Кристина ми се усмихва, а Зийк ме потупва по рамото.
Юрая почина два дни след Трис, но Хана и Зийк си казаха последно сбогом с него седмици по-късно, когато изсипаха праха му в бездната. Събраха семейството и приятелите му. Седяхме на ръба на бездната и не спирахме да викахме името му, докато и последната прашинка от праха му не изчезна с ехото на Ямата, повтарящо „Юрая“. Знам, че Зийк днес мисли за него, както и всички останали, макар че този последен акт на смелост на Безстрашните е посветен на Трис.
- Имам да ти показвам нещо - казва Шона и отмята одеялото настрани. Чифт нови шини обгръщат целите и крака чак до хълбока и стигат до стомаха под формата на колан. Тя се усмихва широко, пуска крака пред количката и след няколко неуверени движения се изправя.
Въпреки сериозния ден, се усмихвам.
- Я гледай ти! Бях забравил колко си висока! - казвам.
- Кейлъб и другите момчета от лабораторията ми ги направиха -обяснява тя. - Още се уча как се ходи с тях, но ми казаха, че един ден ще мога дори да тичам.
- Супер! А къде всъщност е Кейлъб? - питам.
- Ще ни чакат с Амар на другия край на въжето - отвръща тя. - Някой трябва да е там, за да хване първия от нас.
- Кейлъб продължава да е една теменужка и той, ама карай - усмихва се Зийк. - Но започвам да свиквам с него.