Влизаме във фоайето с полирания му и лъщящ от чистота под. Ярките графити на Безстрашните покриват стените и са оставени от живеещите тук хора като някакъв вид реликва. Това е домът на повечето от бившите Безстрашни. Сигурно защото сградата е толкова висока, но някъде дълбоко ме гризе и съмнението, че хората избират това място, тъй като изглежда самотно. А Безстрашните обичат да изпълват всички празни пространства с шума си. И това е едно от нещата, които най-много харесвам в тях.
Зийк извиква асансьора, качваме се и Кара натиска 99.
Асансьорът тръгва нагоре и затварям очи. Представям си огромната разтваряща се под нас черна пропаст. Само едно тънко парче метал под краката ми ме дели от потъването в мрака. Асансьорът спира рязко и се разклаща. Опирам се на стената, за да не падна.
Зийк докосва рамото ми.
- Не се плаши, човече. Преди го правехме непрекъснато, помниш ли?
Кимвам. Студеният въздух нахлува през отворите на тавана и над мен е само яркосиньото небе. Тръгвам с другите към стълбата, твърде скован от страх, та да движа краката си по-бързо.
Хващам стълбата и опитвам да се концентрирам върху стъпалата. Поглеждам нагоре и виждам Шона, която се катери смело, изтегляйки се нагоре предимно с ръце.
Когато Тори правеше татуировката на гърба ми, я бях попитал дали мисли, че сме последните останали хора на тази земя. „Може би“ - ми каза тогава. Струва ми се, че не и харесваше да разсъждава по въпроса. Но тук горе, на покрива на небостъргача Ханкок, е напълно възможно да повярваш, че сме единствените оцелели хора на целия свят.
Зийк притичва по покрива към стоманеното въже и прикрепва една примка към него. Заключва я, за да не се хлъзне надолу, обръща се и ни поглежда с очакване.
- Кристина - казва. - За теб е.
Кристина застава до примката и потупва брадичката си с пръст.
- Как е по-добре? С лице напред или назад?
- Назад - обажда се Матю. - Аз ще съм с лице напред, за да не се напикая от страх, но не искам никой да ми подражава.
- Ако си с лице напред, само увеличаваш риска да се случи - казва Кристина. -Затова давай, тамън ще мога да ти казвам Пикльо.
Тя мушка крака, настанява се така, че да вижда как сградата се смалява, и се понася надолу. Потръпвам.
Не мога да гледам. Затварям очи, докато Кристина се отдалечава. И докато Матю и после Шона я следват. Възторжените им писъци изпълват небето. Чувам радостните им викове като песен на волни птици. Вятърът ги поема и разнася над града.
- Твой ред е, Фор - казва Зийк.
Поклащам глава.
- Хайде, по-добре по-бързо да го направиш, за да знаеш, че си приключил с това! -обажда се Кара.
- Не, ти тръгвай, аз после.
Кара поема дълбоко дъх и ми подава урната, за да я притисна към себе си. Топла е. Толкова много хора са я грели с ръцете и телата си. Кара се намества в примката, нестабилна е и Зийк я пристяга. Тя кръстосва ръце пред гърдите си и Зийк я спуска напред над Лейк Шор Драйв, над целия град. Не чувам никакъв звук от Кара, дори ахване.
Със Зийк оставаме сами. Гледаме се.
- Не мога да го направя - казвам. Гласът ми е стабилен, но тялото ми се тресе.
- Можеш, как да не можеш! - заявява той. - Ти си Фор, ти си Безстрашен, ти си легенда. Можеш да се изправиш срещу всичко!
Правя крачка към ръба и макар че е на няколко метра от мен вече имам чувството, че падам. Клатя глава отново и отново.
- Ей - Зийк слага ръце на раменете ми. - Не го правиш за себе си, помниш ли? А за нея. Нещо, което би искала да направиш и за което би се гордяла още повече с теб. Нали?
Точно така, не мога да си позволя да пропусна това. Не мога да се огъна сега. Спомням си усмивката □, докато се катереше по Виенското колело, и здраво стиснатите й челюсти, когато се изправяше пред страховете си.
- Как се качваше тя?
- С лицето напред.
- Добре. - Подавам му урната. - Сложи я зад мен и я отвори.
Намъквам се в примката, а ръцете ми треперят. Зийк затяга коланите около гърба и краката ми, слага урната зад мен и я отваря. Зад мен прахът на Трис ще се разпилее над града. Поглеждам към Лейк Шор Драйв и ми се повдига. Плъзвам се надолу.
Внезапно отчаяно искам да се върна, но е прекалено късно. Летя към земята и пищя толкова оглушително, че ми иде да си запуша ушите, за да не се чувам. Усещам писъка като живо същество в мен, изпълва гръдния кош, гърлото и главата ми.
Вятърът пари очите ми, но ги задържам. В мига на сляпата паника разбирам защо се е спускала с лице напред - защото се е чувствала сякаш лети като птичка.