Оставам, докато се махнат, и си тръгвам. Момчето от Прямите виква:
- Чакай, суичъра ти!
- Задръж го - казвам, без да се обръщам.
Завивам зад ъгъла на коридора. Мисля, че ще ме отведе до стълбище, но се оказвам в друг коридор, същия като този, от който бях излязла. Чувам стъпки зад себе си и се обръщам, готова да се бия с момичето от безкастовите. Но няма никой.
Явно ме хваща параноята.
Отварям вратите на главния коридор с надежда да намеря прозорец, за да се ориентирам къде съм, но попадам в някаква лаборатория. Всичко е изпотрошено. Изпочупени колби и епруветки се въргалят из ъглите, подът е отрупан с намачкани изпокъсани листа. Навеждам се да вдигна един и тогава осветлението изгасва.
Хвърлям се към вратата. Някой ме хваща за ръката, дръпва ме встрани и слага чувал на главата ми. Друг ме притиска в ъгъла. Ритам, мятам се, боря се срещу тях, срещу това, което са ми нахлузили. А единственото, което си повтарям наум, е: „Не, не искам пак, не искам пак, не искам пак!“. Успявам да измъкна едната си ръка и започвам да удрям напосоки. Мисля, че уцелвам някого по рамото или в брадичката, не съм сигурна.
- Ей, заболя ме! - обажда се глас.
- Извинявай, че те уплашихме, Трис - казва друг глас. - Но анонимността е неделима част от нашата дейност. Не искаме да ти навредим. Не се страхувай.
- Пуснете ме тогава! - изревавам аз. Всички ръце ме държат прикована към стената. -Кои сте вие?
- Ние сме Преданите - отвръща глас. - И сме много. И сме никой.
Не се сдържам. Разсмивам се. Може би от шока, или пък от страх. После сърцето ми забавя ритъма си, ръцете ми треперят от облекчение. Гласът продължава:
- Разбрахме, че не си лоялна на Евелин Джонсън и нейните безкастови слуги.
- Това е пълна глупост.
- Не е по-глупаво от това да се довериш на някого, като му споделиш каква е идентичността ти, без дори да се налага да го правиш.
Опитвам се да видя нещо през материята на това, което са нахлузили на главата ми, но платът е плътен, а и няма осветление. Тъмно е като в гроб. После опитвам да се облегна на стената, но е много трудно да се ориентирам кое къде е. Усещам как някаква колба се донатрошава под обувката ми.
- Не, не съм й лоялна - казвам. - Какво значение има?
- Означава, че искаш да напуснеш града - заявява гласът. Усещам леко вълнение. -Искаме една услуга от теб, Трис Прайър. Утре в полунощ ще имаме събрание. Искаме да доведеш своите приятели от Безстрашните.
- Добре - казвам. - Нека ви попитам тогава, ако утре така или иначе, ще ви видя,
защо днес трябва да съм с това нещо на главата?
Не зная кой е говорител на групата, но явно се обърква от въпроса ми.
- Един ден е много дълго време. И в това дълго време могат да се случат много и опасни неща - отговаря накрая. - Ще се видим утре в полунощ на мястото, където направи признанията си.
Вратата се отваря рязко, течението залепва чувала за бузите ми, чувам отдалечаващите се с бяг стъпки по коридора. Когато махам нещото от главата си, в коридора няма никой. Съвсем тихо е. Поглеждам в ръцете си. Тъмносиня калъфка за възглавница. С това ми бяха покрили лицето! А на нея пише с боя „Касти, а не кръвопролития“.
Не зная кои са, но едно е сигурно - имат силно развито чувство за драматизъм.
Мястото, където направи признанията си. Може да бъде само централата на Прямите. Там се поддадох на серума на истината.
Вечерта, когато най-сетне се добирам до спалното помещение, намирам бележка от Тобиас под чашата с вода на нощната ми масичка.
Утре сутринта е процесът срещу брат ти. Ще е при закрити врати. Няма да мога да отида. Ще бъде много подозрително. Ще ти съобщя за присъдата веднага щом разбера. Тогава можем да помислим за план.
Каквото и да става, скоро всичко ще приключи.
8.
Трис
Часът е девет. Може би точно в момента решават каква ще е присъдата на Кейлъб. Завързвам обувките си и приглаждам чаршафите на леглото си за четвърти път днес. Прокарвам пръсти през косата си. Безкастовите издават присъди на закрити врати, само когато решението е предварително взето, а Кейлъб беше дясната ръка на Джанийн до самата й смърт.
Няма смисъл да се притеснявам за присъдата. Така или иначе, тук е ясно. Всички бивши сътрудници на Джанийн ще бъдат екзекутирани.
„Защо ти пука изобщо? - питам се. - Той те предаде, дори не се опита да спре твоята екзекуция.“
Не ми пука. Глупости, как да не ми пука! О, не, не знам.
- Здрасти, Трис! - Кристина почуква на рамката на вратата. Юрая е зад нея. Лицето му е ведро както винаги, но сега усмивката му изглежда сякаш е направена от вода и всеки миг може да изтече от лицето му.