- Рандолф Стрийт.
Тичаме в ритъм, в почти пълен унисон. Дишаме в унисон, краката ни докосват земята в унисон. Мускулите ме болят, но какво страхотно усещане! Да тичаш.
Стигаме до моста. Краката ме болят. Тогава виждам Жестоката борса. Запуснатата тъмна сграда от другата страна на блатясалата река ме кара да се усмихна въпреки болката. Когато минаваме по моста, забавям темпото, а Юрая премята ръка през рамото ми.
- А сега трябва да изкачим един милион стъпала.
- Може да са включили асансьорите - казвам с надежда.
- Никакъв шанс - поклаща глава. - Обзалагам се, че Евелин държи под око всеки разход на енергия през нощта. Това е най-сигурният начин да разбереш дали някой е решил да си устройва тайни срещи някъде.
Въздъхвам. Обичам да тичам, но как мразя да катеря стълби!
Когато най-сетне стигаме до последния етаж запъхтяни и с изпразнени дробове, е пет минути преди полунощ. Оставам до асансьора да си поема въздух, а другите продължават. Юрая е прав - нито една запалена лампа. Само тази, която осветява знака ИЗХОД. В меката и синя светлина виждам Тобиас. Идва откъм залата за разпити и тръгва към мен.
От последната ни среща сме разговаряли само чрез тайни съобщения. Налага се да впрегна цялата си воля, за да не хукна към него и да го прегърна, да заровя пръсти в косата му, да погаля извивката на горната му устна, да прокарам длан по бузата му, по правата линия на веждите му. Но остават само две минути до полунощ. Нямаме време.
Той обвива ръце около тялото ми и ме притиска към себе си. Оставаме така няколко секунди. Дъхът му гъделичка ухото ми. Затварям очи и най-сетне се отпускам. Мирише на вятър, на пот, на сапун. Мирише на Тобиас, на сигурност и безопасност.
- Ще влизаме ли? - пита. - Не знам кои са, но предполагам, че са точни.
- Да. - Краката ми треперят от изтощение. Нямам идея как ще сляза по тези стълби и как ще бягам обратно до централата на Ерудитите. - Разбра ли нещо за Кейлъб?
- Може би е по-добре да говорим за това после - казва, но лицето му помръква.
Това е точният отговор на въпроса ми. Няма нужда да знам повече.
- Ще го екзекутират, нали? - питам тихо.
Той кимва, хваща ръката ми, а аз не знам какво да чувствам. Трябва ли изобщо да чувствам нещо?
Влизаме заедно в залата, където с Тобиас ни бяха разпитвали под влиянието на серума на истината. Това е мястото, където направих своите признания.
На пода в кръг са наредени запалени свещи. Виждам познати и непознати лица. Сюзън и Робърт са застанали един до друг, Питър стои със скръстени ръце в другия край на стаята, Юрая и Зийк са при Тори и няколко други Безстрашни, Кристина е при майка си и сестра си, а в ъгъла стоят двама притеснени и сконфузени Ерудити. Новото ни облекло не може да прикрие разделението на касти между нас - те са вкоренени, заложени в съществуването ни.
Кристина ме извиква:
- Това е майка ми Стефани - казва тя. Жената има тъмна къдрава коса със сиви кичури. - А това е сестра ми Роуз. Мамо, Роуз, това е моята приятелка Трис, а това е моят инструктор Фор.
- Очевидно е - заявява майка □. - Видяхме разпита им преди няколко седмици, Кристина.
- Просто се опитвах да бъда вежлива.
- Вежливостта е лъжа и...
- Да, да, знам - завърта очи Кристина.
Майка и и сестра и се споглеждат. Не съм сигурна дали в очите им има гняв, или предпазливост, или и двете. Тогава сестра й се обръща към мен и ме пита:
- Значи ти уби приятеля на Кристина?
Думите и ме вледеняват. Сякаш някой забива голямо остро парче лед по дължината на тялото ми и го разцепва на две. Искам да отвърна, но не намирам думите.
- Роуз! - скарва и се Кристина. Усещам как Тобиас се изпъчва, мускулите му се опъват от напрежение. Г отов за бой, както винаги.
- Просто си помислих, че трябва да си изясним всичко - отвръща Роуз. - Така се пести време.
- И се чудиш защо напуснах нашата каста! - казва Кристина. - Да си прям и честен не означава, че трябва да говориш каквото си искаш и когато си искаш. Това означава, че правиш избор да казваш истината.
- Премълчаната лъжа си остава лъжа.
- Искате истината? Не мисля, че това е мястото и времето. Ще се видим после. - Тя тръсва неодобрително глава и тръгва с нас далеч от семейството си. - Съжалявам за случилото се. Просто те не прощават лесно.
- Няма проблем - казвам. Излъгвам.
Мислех си, че когато Кристина ми прости, най-тежките последствия от смъртта на Уил ще са преодолени. Но когато убиеш човек, когото обичаш, трудното никога не свършва. Просто става по-лесно да мислиш за други неща, а не да мислиш през цялото време какво си направил.