- О, да. Правилно. Някой тук знае ли да кара влак?
- Ох, аз - обажда се пак момичето. - Мислех, че се подразбра.
Планът се подрежда, парчетата от пъзела се напасват. Йохана предлага в края на железопътната линия извън града да вземем камионите на Миротворците. Самата тя ще ги осигури. Стефани и Роуз предлагат да наблюдават всяко движение на Евелин в часовете преди бягството и да докладват в централата на Миротворците за всичко, което им се стори подозрително. Ще използват двупосочна радиовръзка. Безстрашните, които са дошли с Тори, предлагат да ни намерят оръжия. Кара и момичето от Ерудитите търсят слабости в плана, обсъждаме варианти и в крайна сметка успяваме да съберем всичко в една почти перфектна схема.
Остава само един въпрос и Кара се осмелява да го зададе.
- Кога ще тръгнем?
- Утре вечер - позволявам си да отговоря.
9.
Тобиас
Нощният въздух се влива в дробовете ми. Имам чувството, че това е една от последните ми отредени глътки въздух. Утре ще напусна това място и ще търся ново.
Юрая, Зийк и Кристина тръгват към централата на Ерудитите. Хващам ръката на Трис и я задържам до мен.
- Чакай - казвам. - Нека отидем някъде.
- Да отидем, но...
- Само за мъничко. - Скривам я зад ъгъла на сградата. Въпреки че е нощ, мога да видя черната вода, която пълни празния канал. Лунната светлина разлива светли петна по вълничките. - Ти си с мен, нали не си забравила? Няма да те арестуват.
Устните й леко се извиват, почти се усмихва.
Завиваме по улицата, тя обляга тялото си на стената, а аз заставам пред нея. Реката тече зад мен. Трис си е сложила нещо черно около очите, така че цветът им изпъква още повече - ярък и поразителен.
- Не знам какво да правя. - Притиска лицето си с ръце и заравя пръсти в косата си. -За Кейлъб.
- Не знаеш ли?
Тя се отдръпва встрани, за да ме погледне.
- Трис. - Слагам ръце на стената от двете страни на главата и и се навеждам към нея. - Не искаш той да умре. Знам, че не искаш.
- Там е работата, че... - Тя затваря очи. - Толкова съм... препълнена с гняв. Не искам да мисля за него, защото всеки път, когато мисля, ми се иска да...
- Знам. Господи, знам! - През целия си съзнателен живот бях мечтал и си бях представял как ще убия Маркъс. Веднъж дори направих план. Щях да го убия с нож, за да усетя как топлината на тялото му го напуска, за да съм достатъчно близо да наблюдавам как светлината в очите му гасне. И докато мислех за това, докато планирах, се вцепенявах от същия онзи ужас, който изпитвах от него и от нечовешката му жестокост.
- Родителите ми вероятно биха искали да го спася. - Тя вдига очи към небето. - Биха казали, че е егоистично да оставиш някого да умре само защото е съгрешил спрямо теб. Прощавай, прощавай, прощавай безкрайно.
- Тук не става дума за това какво искат те, Трис.
- Напротив, за това става дума. - Тя се оттласква от стената. - Винаги е било така, винаги е ставало както те искат. Защото той принадлежи на тях повече, отколкото принадлежи на мен. А аз искам да ги накарам да се гордеят с мен. Това е всичко, което искам.
Поглежда ме решително. Никога не съм имал родители, които да ми дадат добър пример, родители, чиито очаквания спрямо мен да бъдат достатъчен мотив да живея и да се боря. Но при нея нещата не стоят така. Представям си ги вътре в нея как я изпълват
със смелост и красота, как оставят своя отпечатък.
Докосвам бузата й и прокарвам пръсти през косите й.
- Ще го измъкна.
- Моля?
- Ще го измъкна от килията. Утре, преди да тръгнем. Ще го направя.
- Наистина ли? Сигурен ли си?
- Разбира се, че съм сигурен.
- Аз... - Тя ме поглежда притеснено. - Благодаря. Ти си... изключителен.
- Не ми благодари и не казвай такива неща, защото не си разбрала какъв е скритият ми мотив - засмивам се аз. - Не те доведох тук, за да си говорим за Кейлъб.
- О? Така ли?
Слагам ръце върху бедрата и и леко я притискам към стената. Тя вдига глава и ме поглежда с чистите си нетърпеливи очи. Навеждам се да усетя дъха □, но веднага се отдръпвам, колкото да я подразня.
Тя закача пръсти в гайките на колана ми и се опитва да ме придърпа към себе си. Не успява. Изпънал съм ръце, опрени на стената, и те държат цялата тежест на тялото ми. Опитва се да ме целуне, но извръщам глава. Искам да я предизвикам, да я разпаля. Целувам само меката кожа под ухото □, после врата. Вдишвам уханието и - мирише на сол, на нощен бяг.
- Направи ми една услуга - прошепва в ухото ми. - Моля те, никога не действай без този скрит мотив.