Вдигам очи към огледалото, появило се незнайно откъде. Лицето, което ме гледа от него, не е моето, а на Маркъс.
Намига ми. Усещам как съвсем против моята воля мускулите около окото ми се свиват, за да му намигна и аз. Без дума, без предупреждение, неговите... моите... нашите ръце удрят огледалото и се увиват около врата на отражението ми. Но тогава огледалото изчезва и моите... неговите... нашите ръце са около нашето собствено гърло, зрението ни се замъглява, в крайчеца на очите ни се появяват черни петна. Падаме на земята, а ръцете стискат здраво като в менгеме.
Не, не мога да измисля начин да изляза от тук.
Изпищявам. Може би инстинктивно. Звукът от писъка ми започва да вибрира по ръцете ми. Представям си, че тези ръце са мои, само мои. Наистина мои. Големи длани, тънки пръсти и мазоли по кокалчетата от стотиците часове пред боксовата круша. Представям си как моето отражение се превръща във вода и тази вода се стича по кожата на Маркъс, а с всяка падаща по тялото му капка частица от него се превръща в частица от мен. Създавам себе си отново, по мое подобие и мое виждане.
Паднал съм на колене върху бетонния под и се боря за глътка въздух.
Ръцете ми треперят. Опипвам врата си, раменете, ръцете. Трябва да се уверя, че всичко е наред.
Преди няколко седмици, във влака, когато с Трис отивахме да се срещнем с Евелин, и казах, че Маркъс все още се явява в моята зона на страха, но се е променил. Много размишлявах върху това. Изпълваше ума ми всяка вечер преди да заспя, а първото нещо, за което се сещах и което сутрин буквално блъскаше по още заспалото ми съзнание, бе мисълта за него. Всяка сутрин, с всяко събуждане. Все още се страхувам от него. Знам това. Но сега се страхувам по различен начин - не съм дете, не се боя от наказанията на ужасния си баща, от опасността, която влиза с него у дома. Пораснал съм и страхът е друг - от заплахата, която той представлява за характера ми, за бъдещето ми, за личността ми.
Но дори този страх не може да се сравни с това, което зная, че следва. Сигурен съм. Макар и подготвен за него, искам да разрежа вената си и да махна серума от кръвта си, да махна кръвта си, ако трябва, но да не го видя пак.
На пода пред мен се появява езеро от светлина. Ръка. Пръстите се свиват и се опитват да стигнат до светлината. След това се появява втора ръка, а после и глава с гъста руса коса. Жената кашля и се мъчи да се добере до езерото светлина. Лази сантиметър по сантиметър. Искам да се приближа и да й помогна, но съм вледенен.
Жената обръща лице към мен и виждам, че това е Трис. От устните и се излива кръв, капе надолу и се събира на брадичката □. Кръвясалите и очи ме гледат, тя вие: „Помощ!“.
Кашля и плюе кръв по пода. Втурвам се към нея. Някак зная, че ако не стигна навреме, светлината в очите и ще угасне. Около мен - тела, държат ме като в клетка, усещам как милиони ръце ме дърпат назад, костите на десетки тела се впиват в мен, но аз продължавам напред. Забивам нокти в ръцете, които се опитват да ме задържат, но одирам само себе си.
Изкрещявам името □. Тя кашля и изплюва още кръв. Пищи за помощ, а аз викам името □. После вече не чувам нищо, не чувствам нищо, освен ударите на сърцето си и собствения си ужас.
Тя пада изнемощяла на земята. Очите й хлътват. Прекалено късно е.
Мракът се разпръсва. Светлината се връща. По стените на стаята има графити, а срещу мен - огледални прозорци към стаята за наблюдение. В ъглите има камери, които преди записваха всяка сесия. Пот се стича по врата и гърба ми. Обърсвам лице с ризата си и тръгвам към вратата. Черната кутийка със спринцовката и иглата остава на пода зад мен. Няма нужда да продължавам да разкривам страховете си пред самия себе си. Зная ги. Остава само да ги преодолея.
От опит знам, че с увереност можеш да влезеш и в най-забранените места. Като например в килиите на третия етаж в централата на Ерудитите.
Или може би не. Преди да стигна до вратата, един безкастов препречва пътя ми с пушката си. Нервен съм, едва преглъщам.
- Къде отиваш?
Слагам ръка на пушката му и я отблъсвам настрани.
- Махни това нещо от мен. Тук съм по заповед на Евелин. Отивам да видя един затворник.
- Никой не ми е казал нищо за извънредни посещения днес.
Заговарям тихо, сякаш му споделям някаква голяма тайна, а от него се очаква да я пази.
- Защото тя не иска това посещение да бъде обявено официално.
- Чък? - подвиква някой от горния етаж. Тереза е. - Пусни го. Няма проблем.
Кимвам и и продължавам напред. Мръсотията в коридорите е изметена, почистили са,