но все още никой не е сменил изпочупените крушки. Пристъпвам от светло към пълен мрак. Тъмни петна като синини по пребито до смърт тяло. Трябва да намеря килията му.
Когато стигам до северния коридор, не тръгвам веднага натам, а към жената, която седи в края на коридора. На средна възраст е, очите и са странно клюмнали в краищата, а устните и са свити в тънка черта. Изглежда безкрайно уморена, сякаш всичко я изтощава, дори моето присъствие.
- Здравей - казвам. - Казвам се Тобиас Итън. Тук съм по заповед на Евелин Джонсън. Трябва да взема един затворник.
Изражението и изобщо не се променя, когато чува името ми. Минава ми през ума, че може да се наложи да я нокаутирам, за да си свърша работата. Тя вади някакво парче намачкана хартия, изглажда го върху лявата си длан. На листа са написани имената на затворниците и номерата на килиите им.
- Име? - пита.
- Кейлъб Прайър. 308А.
- Ти си синът на Евелин, нали?
- Аха... искам да кажа да. - От онези хора е, които не приемат „аха“ за отговор.
Тя става и ме повежда към метална врата с номер 308А. Запитвам се за какво ли е била ползвана тази стая преди в града ни да се появи такава крещяща нужда от затворнически килии. Набира кода и вратата се отваря.
- Предполагам, от мен се очаква да не гледам какво възнамеряваш да правиш с него - казва тя.
Очевидно смята, че съм дошъл да го убия. Решавам да я оставя да си мисли каквото си иска.
- Да - отвръщам.
- Моля те, направи ми една услуга. Кажи една-две добри думи за мен пред Евелин. Не искам да имам толкова много нощни смени. Казвам се Дреа.
- Няма проблем.
Свива намачкания лист в дланта си и го набутва обратно в джоба. После се отдалечава. Ръката ми остава на дръжката на вратата, докато Дреа седне обратно на мястото си. Разполага се с гръб към помещението, така, че да не гледа към мен. Струва ми се, че прави това добре, сякаш го е вършила и преди. Колко ли хора са изчезнали от тези килии по нареждане на Евелин?
Влизам. Кейлъб Прайър седи зад метално бюро и чете книга. Косата му е преметната от едната страна на главата му.
- Какво искаш? - пита.
- Много ми е неприятно, че трябва да ти съобщя това. - Спирам. Реших преди няколко часа как точно да процедирам. Искам да му дам добър урок. Налага се да поизлъжа. -Всъщност не, не ми е неприятно. Както и да е. Екзекуцията ти е насрочена за нова дата. За тази вечер.
Това вече го кара да ме чуе. Размърдва се върху стола и ме поглежда. Очите му се разширяват и разширяват като очите на пиле, приклещено от хищник.
- Това някаква шега ли е?
- Не ме бива много по шегите, не мога да разказвам и вицове.
- Не - тръсва глава невярващо. - Не! Имам няколко седмици. Не тази вечер...
- Ако млъкнеш, ще ти дам един час да асимилираш информацията. Ако не млъкнеш, ще те фрасна, ще те изнеса и ще те разстрелям навън, така че няма да имаш възможност да се осъзнаеш. Решавай, и то бързичко!
Да гледаш как един Ерудит обмисля нещо, е като да гледаш как работи часовников механизъм. Колелцата се въртят, обръщат, наместват се, действат заедно, за да изпълнят една обща задача. В този случай задачата му е да разбере защо трябва да умре толкова скоро.
Кейлъб поглежда отворената зад гърба ми врата, хваща стола, на който седи, и го запраща към мен. Краката на стола ме удрят лошо, това ме забавя малко, точно колкото
да му дам възможност да се измъкне в коридора.
Тръгвам по петите му. Ръцете ми горят от удара, но съм много по-бърз от него. Блъскам го в гърба и той пада на лицето си. Опирам коляно в гърба му, издърпвам китките му назад и ги завързвам с пластмасова лента. Той простенва, а когато го вдигам на крака, от носа му тече кръв.
Погледът на Дреа среща моя, но само за части от секундата. После тя веднага отвръща очи.
Повличам го по коридора, но не обратно към охраната, а към аварийния изход. Тръгваме по тесните стълби надолу. Всяко ехо от стъпките ни застига и припокрива предишното. Кух, глух дисонанс. Когато стигаме до аварийния изход, почуквам на вратата и Зийк отваря с глуповата усмивка на лицето.
- Някакви неприятности с охраната?
- Не.
- Знаех си, че Дреа няма да е проблем. Обикновено нищо и никой не я интересува.
- Май доста често й се е налагало да гледа на другата страна.
- Никак не се учудвам. Това ли е Прайър?
- Самият той.
- Защо кърви?
- Защото е идиот.
Зийк ми подава черно яке със символа на безкастовите, зашит на яката.
- Не знаех, че идиотизмът предизвиква спонтанно кръвотечение от носа.
Наметвам якето около раменете на Кейлъб и го закопчавам на гърдите. Не смее да ме погледне.