- Може би е някакъв медицински феномен, който някой ден ще бъде проучен -казвам. - Чисто ли е напред?
- Да, проверих. - Зийк вади пистолета си и ми го подава. - Внимавай, зареден е. Сега няма да е зле да ме удариш, за да бъда по-убедителен, когато казвам на безкастовите, че си ми го откраднал.
- Искаш да те ударя?
- Хайде, не се преструвай, че никога не ти се е искало. Направи го, Фор.
Обичам да удрям хората. Харесва ми експлозията на енергия и сила, и чувството, че съм недосегаем, защото мога да наранявам други. Но мразя това в себе си, защото точно тази част от мен е съвсем сбъркана.
Зийк обгръща тялото си с ръце, стяга се, за да поеме удара, а аз свивам юмрук.
- Хайде, направи го бързо, срамежлива теменужке - казва той.
Решавам да се прицеля в челюстта, защото се чупи трудно, но остават прилични синини. Засилвам се и го удрям точно там, където съм решил. Зийк простенва и притисва лицето си с ръце. Ръката ме заболява.
- Страхотно - казва Зийк и се изплюва до стената на сградата. - Е, май това е всичко.
- Да, май да.
- Вероятно няма да се видим пак, а? Искам да кажа... знам, че другите може би ще пожелаят да се върнат, но ти... - Замълчава, чуди се за момент и продължава: - Просто ми се струва, че ще си по-щастлив, ако оставиш всичко зад гърба си. Това искам да кажа.
- Аха. Предполагам, че си прав. - Свеждам очи. - Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш?
- Не мога. Шона не може да се оправи там, където отивате, а аз няма да я оставя. -Докосва челюстта си и опипва кожата. - Гледай Юрая да не пие прекалено много, моля те.
- Да, добре.
- Не, наистина. Грижи се за него. - Гласът му заглъхва, както винаги, когато е сериозен. А сега е много сериозен. - Обещай ми, че ще го пазиш.
Винаги съм знаел, още от мига, в който се запознах с тях, че Зийк и Юрая са повече от братя. Бяха загубили баща си още като много малки. Предполагам, че Зийк е бил и брат, и баща. Не искам дори да си представя какво изпитва, като го вижда, че си отива от града. Особено сега, когато Юрая е тотално сломен от смъртта на Марлийн.
- Обещавам - казвам.
Зная, че е време да тръгвам, но искам да задържа още малко този момент. Разбирам колко е важен за двама ни. Зийк е един от първите ми приятели сред Безстрашните, след като оцелях по време на инициацията. После той работеше с мен в контролната зала, гледахме камерите, пишехме тъпи програми, играехме игри с числа. Никога не ме попита за истинското ми име. Не ме попита нищо. Не изискваше нищо от мен.
- Хайде да приключваме с това. Ела да те прегърна - казва.
Прегръщам го със свободната си ръка, не искам да пускам Кейлъб. Зийк ме стисва здраво.
Разделяме се, аз повличам Кейлъб по улицата, но не устоявам, обръщам се и извиквам:
- Ще ми липсваш.
- И ти на мен, сладурче!
Засмива се, белите му зъби проблясват в здрача. Това е последното, което виждам от Зийк, преди да побегна в тръс към влака.
- Заминаваш ли някъде? - пита Кейлъб задъхано. - Ти и някой друг? Заминавате ли някъде?
- Да.
- Сестра ми заминава ли?
Въпросът му отприщва целия ми гняв и ярост. Няма да мога да задоволя събудилия се в мен звяр само с думи и обиди. Само як удар по ухото му може да ме поуспокои. Той потръпва, присвива рамене, премигва и сякаш се подготвя за втори удар.
Дали съм изглеждал като него, когато баща ми правеше това с мен?
- Тя не ти е сестра. Ти я предаде. Ти я измъчва. Ти и отне единственото семейство, което имаше. И защо? За какво? Защото трябваше да пазиш тайните на Джанийн? Защото искаше да останеш в нейния град? Да си на топло и сигурно? Ти си един пъзльо.
- Не, не съм пъзльо. Знаех, че ако...
- Спри - прекъсвам го. - Нека се придържаме към първоначалната уговорка да си държиш устата затворена.
- Добре - казва той. - Къде ме водиш? Можеш да ме застреляш и тук, нали?
Спирам. Виждам сянка на тротоара зад нас. Плъзва се през периферното ми зрение.
Завъртам се с вдигнат пистолет, но сянката изчезва.
Продължавам да вървя, дърпам Кейлъб с мен и се ослушвам за стъпки зад нас. Под краката ни - надробени стъкла. Сградите са тъмни и мрачни, уличните знаци - изкривени и увиснали като последните останали листа на есенно дърво, хванали се за живота със сетни сили. Стигаме до гарата, където трябва да се качим на влака. Повеждам Кейлъб към металните стълби на платформата.
Виждам влака отдалече. Последното ми пътешествие през града. Преди години за мен влаковете бяха природна сила, нещо, което продължава по пътя си, никога не спира, независимо какво правят хората, затворени в пределите на града. Те бяха нещо могъщо и пулсиращо от живот. После се срещнах с някои от мъжете и жените, които карат влаковете, и част от мистерията им беше разбулена. Но това, което означават за мен... никога няма да си отиде. Една от първите ми задачи като Безстрашен беше да скоча в един влак. И оттогава те са за мен свобода, дават ми сила да се движа из този свят, в който бях изпитвал унижение и болка, заключен в сектора на Аскетите, в дом, който беше мой затвор.