Когато влакът приближава, разрязвам лентата на китките на Кейлъб и стисвам здраво ръката му.
- Знаеш какво да правиш, нали? Скачаш в последния вагон.
Той сваля якето и го пуска на земята.
- Да.
Хукваме заедно по очуканите дъски на платформата и се опитваме да бягаме успоредно на една отворена врата. Той не протяга ръка към дръжката, затова го бутам. Препъва се, хваща се за нея, изтегля се нагоре и се качва в последния вагон. Платформата свършва, нямам място да бягам повече. Хващам дръжката и се мятам вътре. Всичките ми мускули ме движат в една посока - напред и навътре.
Трис е във вагона и се усмихва дяволито. Черното и яке е закопчано до врата. Лицето и е така хубаво, макар и заобиколено от мрак. Тя хваща яката на якето ми, придърпва ме към себе си за целувка. Когато се отдръпва, ми казва:
- Винаги съм обичала да гледам как го правиш.
Засмивам се.
- Това значи си планирал! - провиква се Кейлъб зад мен. - Искал си тя да гледа как ме екзекутираш. Това е...
- Как го екзекутираш? - повтаря Трис, без дори да го погледне.
- Да. Накарах го да си мисли, че го водя на екзекуция - казвам достатъчно високо, за да ме чуе. - Нещо подобно на това, което той направи с теб в централата на Ерудитите.
- И... и няма да ме екзекутираш? - Осветеното му от лунната светлина лице се отпуска от шока. Забелязвам, че е закопчал ризата си накриво.
- Не, няма - отговарям. - Всъщност ти спасих живота.
Той се кани да каже нещо, но го спирам.
- Може да не се наложи да ми благодариш все още. Вземаме те с нас, навън, отвъд оградата.
Отвъд оградата е мястото, което толкова упорито се бе опитвал да избегне, дори се обърна срещу сестра си, за да не се налага да ходи там. Стори ми се по-добро наказание от смъртта. Смъртта е толкова кратка. А там... там нищо не е сигурно.
Изглежда уплашен, но не чак толкова, колкото очаквах. Едва сега ми се струва, че започвам да разбирам как са подредени нещата в съзнанието му. Първо - неговият живот, след това - собственият му комфорт в свят, който сам е създал, и трето - или някъде далеч след трето - животът на хората, които би трябвало да обича. Той е от онези малки, презрени хора, които са прекалено жалки, за да осъзнаят колко са малки и презрени. Дори и да го засипя с обиди, това нищо няма да промени, никой и нищо не може да въздейства на такива хора. Вместо да изпитвам гняв към него, изпитвам единствено тежест и безпомощност.
Не искам да мисля повече за него. Вземам ръката на Трис в моята и я отвеждам до другия край на вагона, за да гледаме заедно как градът изчезва зад нас. Стоим един до друг до отворената врата, държим се за дръжките. Сградите изглеждат като тъмно нащърбено петно в нощното небе.
- Тръгнали са след нас - казвам.
- Ще внимаваме - отвръща тя.
- Къде са другите?
- В предните няколко вагона - казва ми. - Помислих си, че трябва да сме насаме. Е, доколкото това е възможно при тези обстоятелства.
Усмихва се. Това са последните ни мигове в града. Разбира се, че ще ги прекараме насаме!
- Това място ще ми липсва - въздъхва тя.
- Наистина ли? За мен е избавление.
- И нищо няма да ти липсва? Нито един хубав спомен? - смушква ме с лакът.
- Е, добре. Има един-два - усмихвам се.
- Аз в тях ли съм? - пита. - Знам, че това прозвуча егоистично, но разбираш какво искам да кажа.
- Предполагам, че имам и хубави спомени - свивам рамене. - При Безстрашните животът ми се промени. Имам ново име. Станах Фор, благодарение на инструктора ми. Той ме кръсти така.
- Наистина ли? - Тя извива глава назад. - Защо не го познавам?
- Защото е мъртъв. Беше Дивергент. - Свивам рамене, но не ми е все едно. Всъщност Амар беше първият човек, който забеляза, че съм Дивергент, и ме научи как да го прикривам. Но не умееше да прикрива себе си. Това го уби.
Тя докосва ръката ми съвсем леко, но не казва нищо. Вероятно е усетила тревогата ми.
- Виждаш ли? Прекалено много лоши спомени. Готов съм да замина.
Чувствам се празен. Не, не съм тъжен, напротив. Изпитвам облекчение. Цялото напрежение се излива извън тялото ми и го оставя празно. Евелин е в този град, и Маркъс, и цялата тъга и кошмари, и всички ужаси и лоши спомени, и касти, които ме държаха в капана на някаква версия на моето „аз“, без да съм наистина себе си. Стискам ръката на Трис.