- Погледни - казвам, и посочвам към няколко сгради, които мога да разпозная от километри в мрака. - Ето там е секторът на Аскетите.
Усмихва се, но очите и са като от стъкло. Сякаш нещо в нея търси път навън. Влакът изсъсква по коловоза. Една сълза се откъсва от миглите и и се плъзва по бузата □, а градът изчезва в отворената паст на мрака.
11.
Трис
Влакът намалява скоростта си и се приближаваме до оградата. Това е сигналът на момичето, което го кара, че скоро трябва да скочим. С Тобиас стоим до вратата. Влакът мързеливо напредва. Тобиас ме прегръща през кръста, заравя лице в косата ми и поема дълбоко дъх. Поглеждам тениската му, врата му, деликатната извивка на устните му, и усещам как нещо в мен пламва.
- За какво мислиш? - прошепва нежно в ухото ми.
Отдръпвам се рязко. Винаги го гледам, но не точно така. Имам чувството, че ме е хванал да върша нещо засрамващо.
- За нищо. Защо?
- Просто питах. - Придърпва ме по-здраво към себе си, облягам глава на рамото му. Все още мирише на лято, на изгаряща под изпепеляващото слънце трева.
- Изглежда, наближаваме оградата - казвам.
Градът е изчезнал, наоколо има само полета. Някой сякаш е пръснал милиони светулки по тях. Това е и единствената светлина. Зад мен Кейлъб седи до другата врата, обгърнал свитите си до брадичката колене. Очите му срещат моите и искам да изврещя така, че и най-тъмната и зла част от него да ме чуе, да проумее какво ми е причинил. Но не го правя. Само стоя и го гледам проницателно. Накрая не издържа и отвръща поглед от мен.
Хващам се за дръжката, за да запазя равновесие. Тобиас и Кейлъб правят същото. В началото Кейлъб се опитва да застане зад нас, но Тобиас го избутва напред, до самия ръб.
- Ти си пръв. Когато ти дам сигнал, скачаш! - нарежда му той. - И... скачай!
Леко го бутва напред, колкото да го накара да се престраши и да скочи. Брат ми изчезва някъде из полето. Тобиас го следва. Оставам сама във вагона. Глупаво е да изпитваш носталгия по нещо такова, след като има толкова много хора, за които да тъгуваш. Но този вагон започва да ми липсва. Липсват ми и всички, които ми помогнаха да мина през града, през моя град. Прокарвам пръсти по стената на вагона. Само веднъж. И скачам. Влакът се движи много бавно. Скачам прекалено бързо и падам. Сухата трева одира дланите ми. Изправям се на крака. Очите ми търсят Тобиас и Кейлъб. Тъмно е. Не ги виждам, но чувам гласа на Кристина.
- Трис?
Кристина и Юрая се приближават към мен. Той има фенер и изглежда много по-концентриран, отколкото следобеда, което е добър знак. Зад тях се появяват още фенери, чуват се гласове.
- Брат ти успя ли да излезе? - пита Юрая.
- Да. - Най-сетне виждам Тобиас, стиснал Кейлъб за ръка. Вървят към нас.
- Не мога да разбера защо един Ерудит като теб не може да проумее една проста истина и да си я набие в главата - говори Тобиас. - Никога няма да можеш да ме
надбягаш!
- Прав е - казва Юрая. - Фор е много бърз. Не е по-бърз от мен, но определено е по-бърз от един Зайко като теб.
- Като един какво? - разсмива се Кристина.
- Зайко. Като му сложиш едно „н“, става Знайко. Ерудит. „Н“-то е за нос, понеже все седят със забити в книгите носове. Разбра ли сега? Един вид заек, на който носът му пречи да бяга.
- Безстрашните имат най-странния жаргон. Теменужки, зайчета... имате ли дума за Прямите?
- Разбира се. Тъпаци.
Кристина го смушва здраво с лакът и той изтървава фенера. Тобиас не спира да се смее. Тръгваме след него към останалите. Тори вдига фенера над главата си и го размахва, за да накара всички да млъкнат.
- Дотук добре. Йохана и камионите трябва да са там. Имаме около десет минути ходене, затова да тръгваме. И ако чуя само една дума от устата на някого, ще го бия, докато загуби съзнание. Все още сме в границите на града.
Събираме се в група и тръгваме. Изглеждаме като затегнати и завързани връзки на обувки. Тори върви на няколко метра пред нас. В тъмното и в гръб ми напомня на Евелин. Слаби ръце и крака, изпънати рамене, толкова уверена в себе си, че чак да те хване страх. Светлината от фенерите осветява врата □. Виждам татуировката с ястреба. Когато провеждаше теста за наклонностите ми, ми каза, че тази татуировка била символ на победата и над нещо, от което се страхувала. Страх от тъмното. Чудя се дали този страх наистина си е отишъл, дали не се промъква към нея в тъмната нощ, макар че е работила толкова упорито, за да се изправи лице в лице с него. Дали страховете наистина си отиват, или просто с времето силата им намалява, докато един ден не изгубят влиянието си върху нас?