С всяка крачка Тори увеличава разстоянието между нас, върви много напред, дори не върви, а почти бяга. Няма търпение да се махне от това място, където брат и е бил жестоко убит, а самата тя бе станала велика личност, само за да бъде накрая избутана от жена, която не заслужава да живее.
Толкова напред е, че когато стрелбата започва, виждам само как фенерът и пада, но не виждам тялото й.
- Разделете се - проехтява гласът на Тобиас над виковете ни и настаналия хаос. -Бягайте!
Търся ръката му в тъмното. Не я намирам. Вадя пистолета, който Юрая ми даде преди да тръгнем, и го насочвам напред. Гърлото ми се свива, но не му обръщам внимание. Не мога да бягам в тъмното. Имам нужда от светлина и ориентир. Хуквам към падналото тяло на Тори и към изпуснатия от нея фенер.
Чувам изстрелите, но не виждам никого, не виждам кой и откъде стреля, чувам стъпките, но не виждам накъде бягат, чувам как бие сърцето ми, но се опитвам да не се вслушвам в него. Клякам до фенера на Тори. Имах намерение само да го взема и да побягна, но светлината му пада върху лицето □. То лъщи от пот, очите и се движат под клепачите, сякаш търси нещо, но е прекалено уморена, за да го открие.
Един от куршумите я е уцелил в стомаха, а друг - в гърдите. Няма начин да се възстанови от такива рани. Макар че не съм и съвсем простила за боя в лабораторията на Джанийн, тя все още е Тори, жената, която пазеше тайната за това, че съм Дивергент. Спомням си как вървях след нея в стаята, където трябваше да ми направи теста, спомням си, че и тогава гледах татуирания ястреб на врата □. Гърлото ми се свива още повече.
Очите и се обръщат към мен, погледът и се фокусира. Веждите и се размърдват, нс не казва нищо.
Протягам ръка и стисвам тънките и кокалести пръсти. Тогава чувам, че някой приближава и веднага обръщам пистолета и фенера в посоката, от която идват стъпките. Лъчът попада на жена в униформа. От безкастовите е. Пистолетът и е насочен към главата ми. Стрелям. Толкова силно съм стиснала зъби, че те изскърцват.
Куршумът ми уцелва жената в стомаха. Тя изпищява, започва да стреля напосоки, олюлява се и пада.
Поглеждам Тори. Очите и са затворени, тялото - безжизнено и застинало. Насочвам фенера към земята и хуквам напред, далеч от нея и от безкастовата. Краката ме болят, гърдите ми горят. Не зная дали бягам от опасността, или право към нея, но не спирам. Ще бягам, докато мога да се движа.
Най-сетне виждам светлина в далечината. Първоначално решавам, че е друг фенер, продължавам да бягам и светлината става по-голяма, по-силна, неподвижна. Това е фар на камион. Чувам звука на работещ мотор. Свивам се в тревата, прицелвам се с пистолета и изключвам фенера. Камионът намалява и чувам глас:
- Тори?
Звучи като Кристина. Камионът е червен и ръждясал, превозно средство на Миротворците. Ставам и насочвам светлината към себе си, за да ме видят. Камионът спира на няколко метра от мен, Кристина скача, хуква и ме прегръща. Всички събития от последните няколко минути минават през ума ми. Не мога да повярвам. Не е реално. Падащото тяло на Тори. Безкастовата, сложила ръце върху раната на стомаха си. Не, не, все още не ми изглежда реално.
- Слава Богу - възкликва Кристина. - Отиваме да търсим Тори.
- Тори е мъртва - казвам. Сякаш ако изрека думата „мъртва“, ще повярвам, че е истина. Бърша сълзите от лицето си. Едва контролирам насеченото си от плача дишане. - Аз... аз... застрелях жената, която я уби.
- Моля? - Йохана звучи обезумяла от гняв и ужас. - Какво каза?
- Тори е мъртва - повтарям. - Видях с очите си.
Косата на Йохана пада върху лицето и и скрива изражението □. Насилва се да издиша и с последни сили на волята дава заповед:
- Да намерим останалите.
Качвам се в камиона. Моторът ръмжи, Йохана бясно натиска газта. Подскачаме из неравната трева и се оглеждаме за другите.
- Видя ли някой от тях? - питам.
- Кара и Юрая. Никой друг - казва тя и поклаща глава.
Хващам дръжката на вратата и я стискам здраво. Ако се бях опитала да намеря Тобиас, ако не бях спряла при Тори...
Ами ако не успее да се измъкне?
- Сигурна съм, че всички са добре. Твоето момче знае как да се грижи за себе си.
Кимвам, но неубедено. Тобиас може да се грижи за себе си, но при такава атака оцеляването си е чиста случайност. Не са нужни умения да застанеш в тъмното на място, на което изненадващи куршуми да не те уцелят. Не са нужни умения да стреляш в мрака и да улучиш човек, когото не виждаш. Всичко е късмет или поличба, зависи в какво вярваш. А аз не знам, никога не съм знаела в какво вярвам.
Той е добре. Той е добре. Той е добре.