- Да, няколко пъти - отвръща Йохана. - Нашата задача беше да се справяме точно с такива ситуации.
Трис я поглежда лошо, но Йохана само свива рамене.
- Всяка каста си има серум - обяснява тя. - Серумът на Безстрашните те вкарва в халюцинации, които ти се струват съвсем реални, Прямите имат серум на истината, серумът на Миротворците ти дава спокойствие, серумът на Ерудитите те убива.
Трис видимо потръпва, но Йохана продължава, сякаш нищо не е забелязала:
- А серумът на Аскетите изтрива спомените ти.
- Изтрива спомени?
- Като Аманда Ритър - обаждам се. - Тя каза, че ще бъде щастлива да забрави толкова много неща. Помниш ли?
- Да, точно така - казва Йохана. - Миротворците имат за задача да инжектират серума на Аскетите на всеки, който премине границата. Колкото да забравят това, което са преживели и видели. Сигурна съм, че някои са успели да се измъкнат, но не са много.
Всички млъкваме. Прехвърлям информацията в съзнанието си отново и отново. Има нещо дълбоко погрешно в това да отнемеш спомените на някого, макар че осъзнавам нуждата да се пази сигурността на града, докато това е необходимо. Усещам го като удар в стомаха си. Да отнемеш спомените на човек! Да го промениш изцяло, да го направиш друг!
В мен като балон се надига желанието да изскоча от собствената си кожа, защото колкото повече се отдалечаваме от последната граница на патрулите на безкастовите, толкова повече наближаваме мига, в който ще да видим какво има в света отвъд нашия. Свят, който никога не съм виждал и не познавам. Ужасен съм, развълнуван съм, изпитвам хиляди различни емоции.
Далеч пред нас виждам зората. Хващам ръката на Трис:
- Погледни - казвам.
13.
Трис
Светът отвъд нашия представлява грамада от пътища, тъмни сгради и разпадащи се колони с жици, по които едва ли скоро е минавал ток.
Никакъв живот. Никакво движение. Единственото живо нещо е вятърът.
Светът отвъд нашия е като недовършено безсмислено изречение. Едната част виси във въздуха с многоточие, а другата се отнася за нещо напълно различно. От тази страна на „изречението“, в което сме се озовали, има гола земя, трева и тук-там остатъци от пътища. От другата страна - две бетонни стени, между които лежат изоставени половин дузина влакови коловози. Над тях се вижда бетонен мост, който свързва двете стени, а около коловозите - сгради от дърво, тухла и стъкло, с неживи прозорци и избуяли наоколо дървета. Очевидно никой не се е грижил за тях от десетилетия. Клоните им са се вплели един в друг. Вдясно има знак, на който пише „90“.
- Какво правим сега? - пита Юрая.
- Ще следваме коловозите - казвам толкова тихо, че едва ли някой ме е чул, но и не е нужно.
На границата между нашия и техния (които и да са те) свят решаваме да слезем от камионите. Робърт и Йохана се сбогуват набързо, обръщат и заминават обратно към града. Гледам как се отдалечават. Не мога да си представя, че е възможно да стигнеш до тук и да се върнеш. Но те имат важна работа. Йохана трябва да организира бунта на Преданите.
А ние - аз, Тобиас, Кейлъб, Питър, Кристина, Юрая и Кара - тръгваме по релсите с по една раница личен багаж.
Коловозите не са като тези в града ни. Изглеждат лъскави, полирани, гладки. Между релсите няма дървени траверси, а метални плоскости. Пред нас виждам един от влаковете, който явно някога е пътувал по тези релси. Изглежда напълно запуснат. Има метален покрив, локомотивът също е с метално покритие. Като огледало. По цялата дължина на влака има затъмнени прозорци. Когато се приближаваме, виждам, че вътре има седалки като пейки, а по тях са разпръснати стари възглавнички. Хората, които са се возили в тези влакове, очевидно не са се качвали и слизали в движение.
Тобиас е зад мен, качил се е на едната релса и балансира с ръце. Останалите се движат свободно встрани от релсите. Питър и Кейлъб вървят до едната стена, Кара - до другата. Не говорим много. Само от време на време някой посочва нещо ново и различно, някой знак, сграда или просто следа, която да ни даде представа какъв е бил този свят, когато тук е имало хора.
Бетонните стени приковават вниманието ми - покрити са със странни снимки на хора с толкова гладка кожа, че почти изглеждат нереални. Като че ли изобщо не са хора. Има и снимки на шарени шишенца с шампоани, балсами, витамини и някакви особени неща, чиито имена не познавам - никога не съм чувала думи като „водка“ или „Кока-Кола“, или пък „енергийна напитка“. Цветовете, формите, думите на снимките са толкова крещящи и
ярки, че те хипнотизират.