Амар жив!
„Адаптирай се!“ - това беше една от любимите му заповеди по време на инициацията ми. Понякога го повтаряше толкова често, че започнах да чувам думата и насън. Караше ме да подскачам от леглото. Беше като аларма, която можеше да ме събуди по всяко време на нощта. И всеки път тези думи искаха от мен все повече и повече, много повече, отколкото бях в състояние да дам. Адаптирай се! Адаптирай се по-бързо, адаптирай се по-добре, адаптирай се към неща, към които нито един човек не може да се адаптира.
Примерно: напускаш един цялостен изграден свят и откриваш нов.
Или пък: научаваш, че мъртвият ти приятел си е бил жив през цялото това време и сега кара камиона, на който си се качил по свой избор.
Трис седи зад мен на нещо като скамейка покрай стените на каросерията. Не изпуска намачканата снимка. Пръстът и леко минава над лицето на майка □, но сякаш не смее да го докосне истински. Кристина е седнала от едната и страна, а Кейлъб - от другата. Може би го е пуснала до себе си, само за да може и той да вижда снимката. Цялото и тяло се е извърнало настрани с отвращение от него и отчаяно се притиска към Кристина.
- Това наистина ли е майка ти? - пита Кристина. Трис и Кейлъб кимват едновременно. - Колко е млада тук. И красива - добавя.
- Да, хубава е... беше хубава.
Изненадвам се от начина, по който прозвучава гласът на Трис. Очаквам да е тъжна при спомена за повехналата красота на майка □, но гласът и е нервен, устните и - свити от някакво трескаво очакване. Дано не храни някакви напразни надежди.
- Нека я видя - казва Кейлъб и протяга ръка към сестра си.
Тя му подава снимката, без да каже нищо, без да го погледне дори.
Обръщам се към света, който напускаме - края на железопътните линии, края на огромните полета. Там, в далечината, е центърът на града ни, едва видим в мъглата, покрила небето и сгъстяваща се към хоризонта. Странно е да го видиш от такова разстояние. Ако протегна ръка... може би ще го докосна, нищо, че съм пропътувал целия този път.
Питър се приближава до мен и се хваща за брезента. Железопътните линии завиват встрани от нас. Вече не мога да виждам полето. Стените от двете страни на пътя постепенно изчезват, земята сякаш се изглажда. Навсякъде наоколо се появяват сгради. Едни са малки като къщите на Аскетите, други са широки като обществени здания - като че ли някой е обърнал висока сграда настрани.
Дърветата са огромни и избуяли сред цимента, сякаш имат задача да пазят сградите на завет. Корените им пробиват паважа. На един покрив виждам ято птици като тези, които Трис има на татуировката на ключицата си. Когато камионът приближава къщата, те изграчват и се разлитат.
Това е див свят.
Изведнъж всичко ми се струва прекалено, за да мога да го понеса. Сядам на пейката. Полагам глава в ръцете си, затварям очи. Не искам да допускам в съзнанието си повече никаква информация - досегашната е достатъчно трудна за проумяване. Усещам силната ръка на Трис върху гърба си. Придърпва ме нежно към себе си. Ръцете ми са вцепенени.
- Просто трябва да се концентрираш върху тук и сега - обажда се Кара от другия край на каросерията. - Примерно, мисли си как се движи камионът. Помага.
Опитвам. Мисля си колко е твърда седалката под мен. И как камионът постоянно вибрира, дори когато земята е равна. Мисля как вибрациите му жужат в костите ми. Концентрирам се върху леките поклащания наляво и надясно, напред и назад. Концентрирам се, докато всичко около мен не помръква. И тогава чувството за време изчезва. Изчезва и паниката, и страхът от новото. Усещам само как се движим.
- Сега май няма да е лошо да се огледаш - казва Трис. Гласът й звучи изтощено.
Кристина и Юрая стоят там, където бях застанал аз, и надничат отвъд брезента.
Поглеждам през раменете им, за да разбера къде отиваме. Виждам много висока ограда, простираща се докъдето погледът стига. Тук вече няма нищо, няма дървета, няма развалини. Където и да погледнеш - празно. Оградата има вертикални черни колове със заострени краища. Огънати са така, че да се забият във всеки, който дръзне да се покатери по нея.
На няколко метра от нея има втора ограда с метални решетки. Като тази в града. Над нея е усукана бодлива тел. Когато минаваме покрай втората, чувам силно неприятно жужене. Ток. Между двете огради вървят хора с пушки. Приличат на нашите пейнтбол пистолети, но много по-смъртоносни.
На първата ограда има табела: БЮРО ЗА ГЕНЕТИЧНО И СОЦИАЛНО ЗДРАВЕ.
Чувам, че Амар говори с охраната, но не разбирам какво им казва. Порталът на първата стена се отваря, след него и на втората. И след като минаваме вътре, виждам... ред.